— Така ли се грижиш за съкровищата си? Опустошаваш красотата й с това проклето слънце. — Извади кесията си. — Кажи цената й. Ще я заплатя. — Когато мъжете запелтечиха нещо за търга, той изсумтя нетърпеливо. — Наредих ти да кажеш цената, за да мога да скрия собствеността си от палещото слънце, преди да се повреди.
Той напълни ръцете си със сребро и злато — толкова много, колкото не съм предполагала, че съществува на този свят. Това беше цената ми. Ето колко ценна бях. След това раздаде заповеди и един мъж се качи бързо на платформата и разкъса въжето, което ме придържаше към кола. Паднах на колене. Красивият мъж ми подаде глинена кана със студена вода. Не ми стигаха силите да я повдигна към устата си, затова той я придържаше към устните ми, докато отпивах. После лично ме отведе от пазара. Заведе ме под един сенник. В някаква конюшня. Остави ме да почивам там и да пия вода. Някакъв човек донесе мехлем за изгорената ми кожа. На следващия ден той дойде да ме види.
— Вече изглеждаш много по-добре. Сега трябва да разбера дали съм направил добро вложение. — Той развърза панталоните си. Веднага разтворих крака.
Внимаваше да не ме нарани и си спомних съвета на другите робини. И преди бях спала с мъже — от клана, които се грижеха да ми доставят толкова удоволствие, колкото и на самите себе си. Този мъж не постъпи като тях. А и защо да го прави? Аз не му бях равна: той ме притежаваше. Не продължи дълго. След това изглеждаше много доволен.
— Жена, която си знае мястото, която не се съпротивлява и не гримасничи безмълвно от отвращение. Освен това най-красивата жена, която някога съм виждал. Ти ще бъдеш истинска сензация в Ареко. Да, трябва да призная, че съм направил добро вложение. — Той се избърса на подгъва на фустата ми. — Бих те оставил да се изкъпеш, но трябва да напуснем това място. Тук сключих доста спогодби и е най-добре да не се задържаме.
— Да, господарю — беше единственият ми отговор. Аз, Гарай от скитащия народ, го нарекох „господарю“. Ние, които не служим на никакъв господар. Ние се подчиняваме само на земята и нейните заповеди. И така бродим и почитаме свещените си места, и се държим настрана от заселниците. Онези, които не могат без монетите и къщите си, без господарите и законите си. Човешките закони не важат за нас. Енергийните линии в земята, нейните вени, ни водят в правилната посока при пътуванията ни. Земята ни дарява с необходимата храна и подслон. Със себе си носим и нашата история, предавана чрез приказки и митове. Хитростта опазва духовете и телата ни и ни упътва през бурята. Но сега се появява едно ново „аз“. И тази нова същност, тази нова Гарай има господар, пред когото се прекланя, за когото разтваря краката си и на когото се подчинява във всичко.
Същия ден напуснахме Харера. Бях сложена най-отзад на кервана, върху товарно муле, заедно с другите покупки на господаря ми. Той ми беше донесъл шалове и качулки, които да ме опазят от горещото слънце, имах предостатъчно вода за пиене и сутрин и вечер, когато спирахме за почивка, ми даваха храна. Спях с господаря си в личната му шатра. Той никога не ме завързваше — но и къде ли бих могла да избягам в тази необятна пустиня? Щях да съм мъртва още преди да се изгубя от погледа им.
Господарят ми ме обладаваше всяка вечер. Продължавах да му угоднича, бях нежна и покорна. Което беше непривично за мен. Но знаех, че трябва да натикам старото си „аз“ в най-дълбоките кътчета на паметта си. Предишното ми поведение не трябваше в никакъв случай да се проявява тук и сега. Понеже, въпреки че господарят ми се отнасяше добре с мен и колкото повече се унижавах пред него, толкова по-добро беше отношението му, знаех истината. У него виждах същото нещо, което бях съзряла в очите на мъжете, които похитиха мен и сестрите ми през онази нощ, и в очите на мъжете, които ме продадоха за злато и сребро; за тях аз съм предмет. А не човек със собствени чувства и нужди. Просто нещо, от което се страхуват или което експлоатират и използват. В мига, в който се превърна в бреме за тях, ще се отърват от мен без никакво колебание. А аз искам да живея. Това е желанието на старата Гарай. Тя иска да се върне в пустинята Мейрем, да чуе песента на майка си при залез-слънце и да се хване за ръце със сестрите си. Новата Гарай не вярва, че това е възможно. Но старата Гарай отказва да се предаде.
Сега сме в Ареко, столицата на областта Ренка, земята на господаря ми. Пристигнахме вчера вечерта след дълго пътуване, продължило много луни. Изкъпах се и бях отпратена в малка стаичка в резиденцията на господаря ми. Той ми каза, че възнамерява да остане тук само докато приключи строежът на новия му дворец в Охадин. Тогава ще премести суверенния принц и целия владетелски двор в Охадин. Принцът не подозира нищо за това. Утре господарят ми възнамерява да ме представи пред всички, за да ми се възхищават и да благоговеят пред мен. В стаята ми бяха донесени нови дрехи, странни одежди от коприна с ярко оцветена бродерия. Декоративни гребени, които да придържат нагоре косата ми, гривни за ръцете и пръстите ми — красиви предмети, които да покажат високата ми стойност. Всички в този дворец са обсебени от предметите. В клана имахме само това, от което се нуждаехме — и то можеше да бъде носено на гърба ни. Ножове, въже, билки, кремък, храна. Пръстенът може ли да те топли нощно време? Можеш ли да ядеш декоративен гребен? Бродираният елек може ли да излекува гноясала рана?