Бях откраднала хартия и принадлежности за писане от покупките на господаря ми. Майка познава буквите и изкуството на писането. Това беше едно от нещата, които ме научи, докато ме обучаваше да стана нейна приемница и лечителка на клана. Не ми се удаваше често да се упражнявам. Нямаше кой знае каква причина да записвам нещо. Цялото познание на майка се съхранява в главата й — като семена в шушулка. Когато нещо пробудеше любопитството ми, тя просто изваждаше необходимата информация от паметта си и отговаряше на въпросите ми. Тогава за какво би ми потрябвало писането? Но тя ме обучи да пиша просто защото това беше едно от уменията, които бе придобила, и искаше да науча всичко, което знаеше.
Сега за пръв път в живота си имам причина да запиша нещо. Напредвам бавно. На ръката ми й липсва сръчността и лекотата, които се придобиват с навика. Но трябва да положа усилия. Намирам се в чужда страна. Всички около мен говорят на чужд език. Разбирам някои неща. Кланът ни говори на сидхи — езика на скитащия народ, но знам и много други. Човек научава много езици, когато непрестанно пътешества и се среща с различни хора. Нямам представа колко езици знае майка, но определено са повече от пръстите й. Езикът в Ареко е същият като този, който научих, когато посетихме свещената планина Омоне. Тя се намира много по на юг, отколкото сме свикнали да стигаме в странстванията си, и езикът, който се говори в областите около планината, не приличаше на нищо, което бях чувала преди това. Мислех си, че звучи твърдо и гневно и че никак не прилича на многото планински езици. Тук в Ареко говорят на диалект с малко по-различен акцент, но повечето думи са едни и същи. Изпитвам облекчение. Това улеснява положението на новата Гарай. Все още не може да се изразява пълноценно, но никой не го и очаква от нея. Достатъчно е да разбира.
Все пак ми носи утеха фактът, че имам собствен език, на който да пиша. Знам, че никой не може да прочете написаното от мен. Чрез писането мога да запазя родния си език жив. Но на хартия думите ми изглеждат безжизнени, сякаш животът им се процежда, когато ги сковавам с четката си. Един език е много повече от буквите си. Мелодия, тон, ритъм, паузи — всичко, което няма как да уловя с четката за писане. Може би всичко умира, щом се озове в плен. Като рядката птица джалапо, която може да бъде открита само по склоновете на Омоне. Твърди се, че песента на тази птица може да излекува болните духове, онези, които са попаднали в клопката на скръбта или страха. Птицата джалапо черпи силата си от самата планина Омоне и ако някога бъде заловена и отнесена далеч от планината, не след дълго ще умре. Може би същото важи и за душата на езика. Не знам — досега не бях писала обширен текст. Но сега трябва да се опитам, понеже се страхувам, че иначе ще забравя коя съм. И в тази златна клетка ще повехна и ще умра — също като джалапо.
Пиша вечер и крия писанията в стаята си. Всичко, което наистина съм аз, Гарай на Кръвта, трябва да бъде скрито.
Аз съм сладкото месо на саламандъра,
аз съм залезът над златните скали на Мейрем,
аз съм вечернята на жизнената сила,
аз съм боси ходила върху пробуждащата се земя през пролетта,
аз съм заострените листа на кървавия език,
аз съм червени белези по бяла кожа.
Днес се запознах със съпругата на господаря ми. Много хора ме оглеждаха, включително и самият суверенен принц. Синовете му имаха жадни и хищни очи. Но единственият човек, с когото се запознах, единственият човек, който ми проговори, беше съпругата на господаря ми. Тя дойде в малката ми стая.
след като господарят ми ме беше представил. Беше висока и тромава, лишена от каквато и да било мекота и обаяние. Беше бременна — мисля, че бе в напреднала бременност. Изглеждаше стара, много по-стара от господаря ми. Сигурно криеше някаква голяма тайна, която й бе помогнала да оплете в мрежите си такъв мъж. Може би баща й беше много богат.