— Добре дошла, Кабира ак Малик-чо. — Освен това беше и добре осведомен, въпреки че не беше трудно да се досетиш, че най-голямата дъщеря на семейството ще слезе веднага след майка си, а от мамините девет сребърни синджира можеше да се заключи, че сме от рода Чо.
Слязох внимателно, но не отвърнах на усмивката му. Не би било прилично. Той все още държеше ръката ми в своята.
— Казвам се Искан ак Хонта-че и съм на твое разположение. При езерото се раздават освежителни напитки. Сигурно ти е горещо след дългото пътуване.
Поклоних се и той пусна ръката ми. След това помогна на Агин, без да продума, но когато Лехан се показа, видях как погледът му се задържа върху косата й, кожата й. Очите й.
— Ела, Лехан. — Хванах я за ръката. — Езерото е натам. — Не исках да бъда неучтива, затова отново се поклоних на Искан. — Че.
Той продължи да се усмихва, сякаш можеше да надникне в душата ми.
Задърпах Агин и Лехан. Очите на Лехан попиваха всичко. Нагиздените жени. Градинските пътечки, обсипани с натрошени мидени черупки. Цветните лехи, между чиито благоуханни цветчета прелитаха насам-натам пеперуди, големи колкото ръката ти. Имаше много фонтани, от които струеше кристалночиста вода, а висящите клони на чадъреното дърво се протягаха над нас, предлагайки ни сянка. Майка ни следваше през парка, като кимаше грациозно на другите харика дами, които надзираваха дъщерите си и не им позволяваха да се отклоняват от пътеките. Помислих си, че ние също приличаме на пеперуди в ярките си копринени елеци.
Тогава паркът се разтвори пред нас, за да разкрие двореца, пред който се разстилаше езерото, подобно на блестяща перла. Лехан застина с широко отворени очи.
— Никога не съм предполагала, че е толкова голям — прошепна тя, очарована от гледката.
Владетелският дворец беше най-голямата сграда в Каренокой и никой не би могъл да си представи нещо по-величествено. Беше издигнат на два етажа и обхващаше цялата северна част на парка. Червеният му мрамор беше докаран от вътрешността на Каренокой и това придаваше на сградата цвят, който се отличаваше от всички други по тези земи. Керемидите на покрива бяха черни, а входът на двореца откъм парка представляваше широки сводести двойни врати с красив златен филигран. В двореца живееха суверенният принц, неговите съпруги, наложници и стотината му деца, както и владетелският двор, който също се състоеше от около стотина души. Дворецът изобщо не се виждаше откъм града, затова и малцина поданици бяха виждали нещо повече от покрива му.
Дворецът се издига там и до днес — или поне така съм чувала. Но разбира се, вече не се използва.
Около езерото имаше няколко дълги маси, облечени с Дамаска със златна бродерия и отрупани с ястия, преливащи от охладени плодове, кани със студен зелен чай, захаросани цветя и сладкиши, полети с мед. Лехан не откъсваше поглед от двореца и от величествения му парк и не прояви никакъв интерес към храната, но двете с Агин с наслада опитахме от многото лакомства. Мама се беше заговорила със свои познати и седеше с тях на пейка под една жакаранда, докато млади момичета им носеха освежителни напитки. Внезапно съзрях висока фигура в бяло и синьо да се приближава до мястото, където стоеше Лехан, вперила поглед в двореца. Беше Искан, мъжът, който бе толкова общителен на входната порта. Той и посочи нещо и тя се изкиска весело.
Майка се намръщи, а двете с Агин въздъхнахме едновременно.
— Ще се погрижа за това — казах аз и забързах към Лехан.
— Виж, Кабира, това е резиденцията на съпругата на принца! — рече Лехан, щом застанах до нея. — Искан живее в двореца. Почти всеки ден се среща със суверенния принц.
Искан се усмихна на жизнерадостното й изражение. Този мъж никога ли не спираше да се усмихва?
— Може би ще ми позволите да ви разведа из двореца? За съжаление, вторият етаж е достъпен само за суверенния принц и семейството му, но и на приземния етаж има много разкошни стаи.
— Моля те, Кабира, може ли? — Лехан практически подскачаше нагоре-надолу от радост. Положих усмиряваща ръка върху рамото й и това като че ли й напомни как трябва да се държи една благовъзпитана харика. Тя притихна и сведе поглед.
— Това е толкова любезно от твоя страна, че. Но две неомъжени млади жени… — не довърших изречението. Беше твърде неподобаващо, че трябва да му напомням за правилата на приличието.
Големите му кафяви очи се разтвориха широко и той придоби възмутен вид.