Паднах на колене на пода и се поклоних ниско. Тази нова Гарай, тази слаба и покорна девойка, тя знае какво да прави. Знае кой държи властта, на кого да се покланя и колко ниско. Тя изненадва дори и себе си с това знание. Откъде идва то? Но поклонът на Гарай не достави удоволствие на съпругата. Тя закрачи към мен и отскубна гребените от косата ми.
— Ти си робиня — изсъска тя. — Само законна съпруга може да носи седем гребена в косата си. За теб ще стигне и един.
В този момент осъзнах мястото си: най-долното; по-ниско и от най-ниските; все пак бях продадена като робиня. Останах коленичила, докато тя оправяше косата ми. Мълчанието и смирението ми сякаш я успокоиха. Щом привърши с косата ми, пристъпи назад.
— Изправи се. — Подчиних й се. Тя ме огледа внимателно, завъртя ме с груба ръка. — Мога да видя какво го е привлякло. Цветът на косата и очите ти е наистина необичаен. Но дрехите ти са отвратителни. Жълтият цвят заглушава блясъка на косата ти. Трябва да носиш бледосиньо. Може би със сребърна бродерия, за да изпъква блясъкът на косата и кожата ти.
Не казах, че господарят ми е подарил тези дрехи. Само кимнах.
Тя въздъхна.
— Ако достатъчно добре задоволяваш Искан, той няма да се доближава до леглото ми. Предполагам, че трябва да гледам на това като на благословия.
Внезапно изражението й се смекчи и видях, че не е толкова стара, колкото ми се беше сторило първоначално. Всъщност беше само с няколко години по-голяма от мен. Посочих надутия й корем.
— Първото ли ти е?
Суровото й изражение се завърна.
— Не. Това ще бъде третият ми син.
Тя изхвърча от стаята, без да каже нищо повече. По-късно през деня няколко слуги дойдоха с красиви копринени елеци в бледосиньо, със сребърни шевове и перлена бродерия. Те тежаха повече от целия ми вързоп в клана. Новата Гарай всяка сутрин се облича в тези непрактични дрехи. Тя вдига косата си с декоративен гребен. Покрива белезите си под дълги ръкави и тежки сребърни гривни. Пиша, за да не забравя, и крия тези страници под разхлабена каменна плоча на пода в стаята ми. Това са нещата, които трябва да запомня:
По кожата на истинската Гарай са издълбани символи. Три белега от кръвни приношения. Два за направени обещания. Един за победен враг. Новата Гарай никога няма да замести воина, мъдростта, жизнената сила.
Днес попитах съпругата дали мога да изляза в градината. Видях я през прозореца.
— Това е градината на суверенния принц — отговори ми рязко.
Малко по-късно дойде да ме вземе и ме поведе към заключените врати, които отделят женската резиденция от останалата част на двореца. Двама мъже охраняваха портата — бяха облечени в сини елеци, а отстрани на кръста им висяха саби.
— Негово Височество ни позволи този следобед да се разходим из градината му — каза тя.
Един от пазачите отключи вратите и ние пристъпихме през позлатения портал. Слязохме по малко задно стълбище, като пазачите ни следваха по петите. Исках да се втурна напред, исках да побягна, но бременната съпруга вървеше бавно и тежко и трябваше да удържа напора си. Излязохме на терасата и градината се разпростря пред нас, смайваща и пищна. Не си бях дала сметка колко ми беше домъчняло за живите растения, докато отново не се озовах сред тях. Тиха въздишка се изтръгна от мен, преди новата Гарай да успее да я сподави. Съпругата ме изгледа остро.
— Ще седна тук, под сянката.
Единият пазач застана зад пейката, където седна тя, а другият ме следваше, докато крачех неуверено из градината.
Тукашните растения са много по-различни от всичко, което бях виждала по време на странстванията ми. Някои имат дебели листа и сочни цветове, което според мен ги прави подходящи за този климат, като им позволява да задържат течност по време на дългите периоди на суша. Други имат огромни чашки, по-големи от лицето ми, и разпръскват прекрасен аромат. Мисля, че не биха оцелели през сухите лета, ако главният градинар на суверенния принц не ги поливаше. Зърнах неколцина мъже, които поливаха и подрязваха цветните лехи, но те се отвърнаха от мен, а пазачът се прокашля, за да ме отправи в друга посока. Напълно ясно е: единственият мъж, с когото ми е позволено да разговарям, е господарят ми, също така е за предпочитане да не ме виждат други мъже. Чудя се дали пазачите тук са евнуси. Те са слаби и голобради, имат по момчешки гладка кожа, така че не е невъзможно. Уродлив обичай.
Първоначално бях слисана от цветното разнообразие и си помислих, че никога няма да намеря това, което търсех. Всички растения ми бяха толкова непознати и между препълнените с нектар цветове прехвърчаха пеперуди, чиито големи размери надхвърляха представите ми. Красиво оформени дървета хвърляха сянка и предлагаха подслон от жаркото слънце и можех цял ден щастливо да обикалям наоколо, изпълнена с удивление. Но можех да се досетя, че времето ми е ограничено и че рано или късно пазачът щеше да ме върне на терасата, където чакаше съпругата. Затова си поех дълбоко дъх, протегнах ръка и там, дълбоко в почвата, можех да почувствам как пулсира силата на земята. Трептеше по по-особен начин под ходилата ми и усещах, че се различава ОТ енергията на планините у дома. Не беше толкова гола и дива, но беше плодородна, чувствена и пълна с живот. Заковах се на място и затворих очи, оставяйки жизнената сила да потече из тялото ми и да ме изпълни. Когато отворих очи, погледът ми се спря върху стената, която обграждаше градината на двореца и я отделяше от града, чиято глъчка и суетене можех да чуя, но не и да видя. Стената улавяше лъчите на късното следобедно слънце и там, в процепите и пукнатините между камъните, се извиваше познато растение с дълги и заострени листа и скромни малки червени цветове. Усмихнах се на себе си.