Докато вниманието на пазача беше насочено другаде, напълних шепата си с тънките листа на растението. Тръпчивият им аромат ме изпълни с неописуемо щастие. Миришеше на родния ми дом. Напъхах листата в единия си ръкав и острите им краища започнаха да дращят белезите ми.
Болката ме накара да си спомня. Други белези. Друго място. Затворих очи и веднага се пренесох в покрайнините на пустинята. Майка беше застанала до мен.
Ние вървяхме по източния планински хребет. Беше ранна утрин и първите слънчеви лъчи озаряваха пътя ни, докато нощта все още властваше долу в пустинята. И майка, и аз държахме копията си, а нейната сива коса блестеше на розовата утринна светлина. Стръмните склонове проблясваха с влагата на облаците, които се бяха спуснали през нощта и сега се издигаха от слънцето обратно по планинските върхове. Майка се приведе, за да посочи нещо.
— Виждаш ли, Гарай? Това скромно растение се нарича Езика на Богинята. Трябва му много малко, за да оцелее, и вирее почти навсякъде. Запомни го. Може да бъде най-добрият приятел на жената.
— Кога? — попитах и се наведох. Дълги, заострени листа се подаваха от тънко пълзящо растение, което се беше увило в пукнатините на планинския склон.
— Когато жената иска лунната й кръв да продължи да тече. Когато не иска да зачене.
— Децата са дар — казах и се изправих. — На това си ме учила.
— Наистина е така. Аз самата никога не съм използвала Езика на Богинята. Но има жени, чийто живот може да бъде застрашен от евентуална бременност. Или лечителки, които желаят лунната им кръв да тече свободно, така че да усещат по-силно връзката с жизнената сила.
Майка вдигна ръцете си на изток, за да приветства слънцето, и когато ръкавите й се плъзнаха надолу, видях всичките й белези, чиято белота проблясваше на меката светлина. Толкова много белези. Толкова много обещания, приношения и победи. Надявах се, че някой ден и аз ще нося толкова много белези.
Когато отворих очи и се огледах наоколо, се намерих отново на терасата и осъзнах, че лежа върху студения мраморен под. Съпругата седеше върху пейката и ме наблюдаваше.
— Загуби съзнание — каза тя рязко. — Пазачът те доведе тук.
Премигнах. Видението беше толкова силно. Или беше само спомен? Спомен за майка ми по време на едно от многото ни пътувания през планината. Затворих очи, за да се скрия от болката. Новата Гарай няма спомени, няма тайни. Поех дълбоко въздух и се откъснах от жизнената сила, пулсираща в земята под нас. Надигнах се.
— Сигурно е било заради горещината. Вече се чувствам добре.
Влязохме вътре и пазачът ме съпроводи до стаята ми, където ме чакаше храна. Ядох сама и след това изгълтах няколко от тънките листа. Не искам да забременея. Дори не желая да мисля за подобна възможност. Искам да продължа да кървя и да запазя връзката си с жизнената сила. И да не забравя коя съм.
Гарай жрицата
Гарай дъщерята
Гарай ловджийката
Гарай скитницата
Гарай
Господарят ми е в Охадин, за да наблюдава работата по новия си дворец. Много от това, което купи по време на пътуването си до Харера, беше строителен материал. Преди да замине, той ми разказа, че строителството продължавало вече три години. Ние лежахме в леглото му — онова, в което винаги ме вика, когато има нужда от услугите ми. Стаята му е особена, със скъпи килими на пода, големи полирани глинени изделия, картини, нарисувани върху големи пана, покриващи целите стени, и повече сребърни лампи, отколкото мога да преброя. Не разбирам защо се нуждае от толкова много сребро, злато и картини. Покрив, който да ги защитава от дъжда и студа — разбирам защо заселниците искат това. Те не са тъй издръжливи като нас, скитниците. Но каква е ползата от всичко останало? Наистина ли им трябва нещо повече от един прозорец, разкриващ пред човешкия взор небето, вятъра и слънцето.