— Веднага! — заповяда тя. Естеги изхвърча от стаята, без да изчака да й кажа нещо. Цялото тяло на съпругата се тресеше от гняв или изтощение. Не знаех кое от двете. Изведнъж тя покри ръчичката на сина си със своята ръка и целуна тънките му клепачи. Прошепна нещо в ухото му. После погледна към мен и очите й ми се сториха огромни.
— Искан ще му даде име. Моля те, вземи го. Не ме измъчвай повече.
В този момент осъзнах, че никога не я бях виждала с децата й, въпреки че това беше третият й син. Тя не приличаше на жена, която сама беше избрала съдбата си. Този живот. Тази липса на любов.
Протегнах ръце и поех бебето. Той беше голям и тежък в обятията ми. Беше напълно спокоен и премляскваше бавно. Очевидно беше гладен. Изнесох го в преддверието, където всички жени избухнаха в радостни викове и сълзи и започнаха да отправят още по-разгорещени молитви. С непоколебим жест Изани го грабна от ръцете ми и го вдигна високо, толкова горда, сякаш току-що го беше изкарала от собствената си утроба. Момченцето изхленчи, когато покритите със скъпоценни камъни ръкави на старицата одраскаха нежната му кожа. Не след дълго Естеги се върна с дойката и майката на господаря ми неохотно остави внука си на нейните грижи. Аз повиках Естеги.
— Донеси нещо подсилващо за Кабира. Може би някакъв бульон. Отвара от салвия, за да секне млякото й. Увери се, че има достатъчно за пиене. Но преди всичко се погрижи да получи пълно спокойствие. За толкова време, колкото й е необходимо. Разбра ли?
Естеги кимна. Знаех, че стоварвам твърде голяма отговорност върху раменете на толкова младо момиче, но бях убедена, че ще се справи. Освен това нямаше към кой друг да се обърна за помощ.
Промуших се през тълпата от бърборещи жени и се върнах в стаята си, където спах в продължение на една вечер и един ден. Радвам се, че в момента господарят ми не е тук, за да мога да си почина и да подредя мислите си.
Не пропускам да поглъщам ежедневната доза от Езика на Богинята. Няма да зачена от мъж, който не ще ми позволи да задържа собствените си деца — собствената си плът и кръв.
Тук няма какво да правя. Господарят ми ме използва всеки ден, но промеждутъците са изпълнени с океани от време. Време, което просто се прецежда. Кръстосвам от прозорец на прозорец в малката си стая и надничам към външния свят. Вдигам някакви вещи и пак ги поставям по местата им. Никога досега не съм бездействала по този начин. Непрестанно се местехме от място на място. Изкачвахме се по върховете на планините, за да ловуваме. Прекосявахме пустинята, за да се срещнем с някой друг клан. Пътувахме на юг, за да събираме растения. Вървяхме покрай езерото Бодиен, по средата на Мейрем, и ни отнемаше около седем дни да го заобиколим. На западния му бряг се издига Сануел, древното дърво, чиито корени достигат дълбоко в сърцето на земята. Често поемахме към свещените места — като например дървото Сануел, планината Омоне и бездънното Семайско море. Отивахме там, за да може майка да извършва кървавите си приношения. След като преминах своята инициация, и аз започнах да правя приношения. Понякога докосвам белезите си, за да си напомня. Че съм инициирана. Че съм се причестила с жизнената сила на Сануел и съм дарила кръвта си на дървото.
Когато не странствахме, правехме най-различни неща с ръцете си. Палехме огньове, поправяхме дрехи и сечива. Когато майка обучаваше мен и сестрите ми, винаги държахме нещо в ръце — дори когато я слушахме внимателно. На старата Гарай й се удаваше резбарството. Всичко, от което се нуждаех, беше остър нож и добро парче дърво и можех да издялам всичко: лъжица, купа, флейта, копче. Играчка за най-малката ми сестра, когато беше момиченце.
Тя и сега не е излязла от момичешката възраст. Ако все още е жива. Чудя се къде ли е била продадена.
Новата Гарай не мисли за това. Тя все по-рядко оставя въпросите и спомените на старата Гарай да се появяват — всъщност почти само когато пиша. Но има толкова малко, за което въобще си заслужава да пиша. Новата Гарай не е добра в нищо. Единственото, което прави, е да чака — чака да бъде посетена от господаря си. Ръцете й са нервни птички, пърхащи тук-там из стаята, без цел или занимание. Тя пробва различни елеци, за да види кой й отива най-много. Сресва косата си. Вслушва се в звуците на двореца. Проследява смяната на сезоните през прозореца си. Когато ромоли върху покрива, дъждът не звучи така, както когато се излива върху планинските склонове. Понякога тя си мисли, че иска да излезе навън под дъжда, да го почувства върху кожата си, да почувства как вятърът развява косите й, да повярва, че той би могъл да я вдигне и да я понесе надалеч. Това не го мисли новата Гарай, а старата. Новата я притиска надолу и извръща поглед от бурята, бушуваща навън, към вътрешността на стаята, към картините с нарисувани бури, планини и океани.