Засрамих се. Коя съм аз, ако нямам стойност дори в очите на господаря си? Придърпах кожата върху себе си и сведох поглед. Господарят ми хвърли за последен път доволен поглед през прозореца и после извика един прислужник, който да му помогне да се облече. Аз продължих да лежа на същото място, докато двамата не излязоха от стаята. Тогава се облякох и прекосих тайния коридор, стигайки до голямата зала на дайрахеси. Беше безлюдна. Позвъних на един звънец и Естеги се появи, без да издаде какъвто и да е звук, и се поклони смирено. През последните няколко години тя порасна още повече и сега се извисява над мен с една глава. Носът й е още по-голям от преди. Определено не е хубава жена, та макар и да е по-слаба от мен.
— Донеси ми нещата. Ще се изкъпя. Искам ареминово масло и собствената ми смес от бадемово масло и розова вода. Веднага.
Дълго време лежах във ваната. Масажирах скалпа си с ароматното масло, изтърках загрубялата си кожа с пемза. Обръснах онези места, за които знаех, че господарят ми предпочита да са гладки. Оскубах веждите си и мустака, който беше започнал да пониква над горната ми устна. Долу се изтърках с бадемово масло, докато не станах гладка и мека като новородено бебе.
Какво ще се случи, ако господарят ми си вземе нова наложница? Дали ще изостави напълно леглото ми, както постъпи със съпругата си, когато пристигнах аз? Дните ми ще станат още по-празни. Нямам никаква друга стойност, освен тази, която той ми придава. Неговият поглед гали, осъжда, оценя. Неговите ръце дават на тялото ми очертанията, които иначе му липсват. Понякога дори ми доставя удоволствие. Мразя това. Но обикновено ми дава друг тип удовлетворение: че за един кратък миг аз струвам нещо. Ако това ми бъде отнето, ще ми остане ли нещо, което да чакам?
Кабира влезе в стаята ми тъкмо когато записвах тези редове. Вратата ми не беше заключена — няма ключалка. Дори не се опитах да прикрия листовете. Кабира ги е виждала и друг път и никога не ме е издавала.
Тя седна върху едни възглавнички и зачака. След малко пристигна Естеги, носейки поднос с горещ чай, ухаещ на рози и мента, и малка купчинка от кексчета, поръсени със захар. Естеги сервира чая — първо на съпругата, после на мен. Грабнах няколко кексчета и ги набутах в устата си. Сладостта им веднага ме изпълни с неописуемо удоволствие. Естеги се отдръпна към вратата, където седна на пода, чакайки нови заповеди.
Погледнах към Кабира. Тя изглеждаше толкова спокойна и хладнокръвна, докато отпиваше бавно от чая си. Подобно на мен, и тя няма с какво да запълва дните си — всъщност положението й е още по-лошо от моето, защото господарят ми не посещава леглото й. Знам, че тя има задължения към Изани, че присъства на публични церемонии със синовете, но това е само мимолетно облекчение от неживота, който води — от нейното безсмислено съществуване, изпълнено с постоянно очакване, безделие и меланхолия.
— Как го понасяш, първа съпруго? — попитах я, нарушавайки мълчанието.
Кабира изсумтя. Не мислех, че ще ми отговори.
Отново отпи от чая си. Най-после проговори:
— Вече не ме е грижа какво се случва с мен. Той унищожи всичко преди много време.
Гласът й беше тих и дрезгав. Тя се беше надвесила над чашата с чая и парата му забулваше чертите на лицето й.
— Всеки ден нося спомена за мъртвото си семейство. За всички любими същества, които той ми отне. Синовете ми, които дори не ме познават, които се срамуват от майка си и се отдръпват при допира ми. Но той въпреки това не ми позволява да умра.
Тя се умълча. Отпи от чая си.
— Посещавал ли те е?
Кимнах. Тя остави чашата си. Погледна през прозореца.
— Говорихте ли?
Никога досега не бяхме обсъждали господаря ми. Но аз бях насочила разговора към тази тема.
— Да. Малко. Той е доволен от това как върви строежът в Охадин. Но не е толкова доволен от мен. — Посочих към корема и дебелите си бедра.
Тя бързо обърна глава и погледна към мен. Усмихна се, изкривена усмивка. Но не беше жестока. По-скоро… тъжна. Сякаш разбираше какво имам предвид. И изведнъж ме порази мисълта, че въпреки всичко, което току-що беше казала, тя може би все още изпитваше нещо към него. Нещо, което аз никога не бях чувствала.
Това я превръщаше в по-голяма робиня, отколкото аз самата някога съм била.
Тя прошепна нещо на Естеги, която пъргаво се изправи и излезе от стаята. Кабира се надигна и въздъхна.
— Хайде. Време е да събереш принадлежностите си. Нали не искаш някой да намери листовете ти? — Тя опъна елека си. — Искан ще ни премести в Охадин заедно със суверенния принц и домакинството му. Приготви се за новия си дом.