Приготвих личните си вещи, нещата, които приемах за свои; елеците и панталоните, които той ми беше подарил, гребените за коса и накитите. Притиснатите ми цветя и пособията за писане. Изсушените ми билки. Скрих тайните си записки в задната корица на книжното облекло, където държа притиснатите цветя.
Но нищо от това не е мое. Знам това. Всичко принадлежи на него. В пустинята всичко беше без цена — цветята, растенията и животните, — никой не ги притежаваше, вземахме това, от което се нуждаехме, и носехме със себе си само сечивата си, нищо повече. Господарят ми притежава всичко, което ме заобикаля. Той притежава и мен.
Не знам кога ще се преместим. Не ми е позволено да знам каквото и да било. Същото се отнася и за Кабира. Ние сме изцяло в ръцете му, вещи, които са на негово разположение. Всъщност именно тази непредсказуемост е едно от нещата, които понасям най-трудно. Никога не знам кога ще ме привика и ще използва тялото ми. Никога не знам нищо предварително: нещата просто ми се случват — внезапно и без обяснение. Един ден ще ни кажат да седнем в паланкина и ще ни заведат в Охадин, още едно ново място, където досега не съм стъпвала. Нова клетка, в която да чакам.
Днес пристигнахме в Охадин. Късно вечерта е и съм изморена от дългото пътуване в клатещия се и задушен паланкин. Гадеше ми се и се чувствах раздразнена, затова и Естеги, която ме съпровождаше, се поуплаши от мен и към края на пътуването дори не смееше да ми отговаря. Но сега трябва да пиша, веднага — толкова е прекрасно, — разбирам защо все още съм жива, най-после разбирам! Всичко ме е водило към това място, търпението ми най-после се възнаграждава и благодаря на новата Гарай, че ме опази жива, слава на земята, небето и духовете на мъртвите!
Можех да го почувствам още щом наближихме Охадин. Беше късен следобед, слънцето беше слязло ниско на небето, а конвоят ни минаваше покрай уморени и потни работници, които се връщаха у дома от плантациите за подправки. Дворецът изникна иззад един хълм, много по-голям, отколкото бих могла да си представя, и точно в този миг го почувствах. Вибрирането. Първоначално едва доловимо, като аромат, носен от бриза, като аромат на нещо деликатно и неуловимо, което разпознаваш и се опитваш да назовеш, но не успяваш. Точно тогава Естеги ми предложи парче ДИНЯ, полято с мед и розова вода, но аз вдигнах ръка и й казах да замълчи. Да не продумва и да стои неподвижно. Конвоят напредваше и с всяка крачка на носачите се приближавахме все повече до двореца и усещането се засилваше. Бучене. Шепот. Ритъм, който пулсираше из тялото ми. Никога досега не бях чувствала толкова силно жизнената сила — тя е могъща, по-могъща дори от това, което усещах от ствола на Сануел. Едва се сдържах да седя неподвижно, толкова непреодолим беше поривът да скоча от палакина и да изтичам към тази сила, към този зов.
Вече се беше стъмнило, когато се озовахме между стените на Охадин, затова всички пазачи носеха запалени факли в ръце. Има специална резиденция за жените, наречена Къщата на красотата, и аз успях да зърна просторни стаи и зали и огромен басейн, докато ме водеха към покоите ми. Навсякъде има златни и изрисувани пана, гърнета и вази, цветя и фонтани и навсякъде вибрира шепотът, песента, която ме призовава. Лежа върху копринени възглавнички под кожата на някакво раирано животно и стаята ми ухае на рози и тамян, въпреки това не мога да заспя. Старата Гарай, лечителката, не може да заспи. Сега е будна. По-будна от всякога. Прокарва пръсти по белезите си и копнее да излезе навън и да намери свещеното място, което несъмнено е наблизо. Иска да му направи приношение и знае, че това е великото приношение, онова, за което се е подготвяла цял живот.
Но въпреки това тя трябва да изчака. Аз ще открия мястото. Новата Гарай ще ме опази жива и тук, в тази огромна клетка, и аз ще намеря източника на песента и всичко в крайна сметка ще си заслужава.
Всичко.
Старата Гарай дебне подходящия момент. Няма да я забравя, никога вече, но животът тук в Охадин е по-труден от преди. Мога да усетя жизнената сила, всеки ден ме призовава, но нямам достъп до нея. Великото приношение, толкова близо и същевременно толкова далеч. Вътрешният мрак на господаря ми нараства все повече. Той завладява цялото ми същество, когато ме обладава. Тялото и ума ми. Не мога да му се опълча по никакъв начин.
Искам да си нанеса нови белези, да режа, да видя как кръвта потича. Но знам, че би било нередно. Раните трябва да означават нещо. Белезите трябва да символизират искрени приношения. Не мога да набраздявам кожата си само за да усетя облекчение.