— И през ум не би ми минало да ви придружа сам. Естествено, че дойката ми ще ни съпроводи като компаньонка.
Лехан ми хвърли поглед изпод гъстите си ресници. Стиснах устни и погледнах към Искан. Видях как в очите му проблесна дяволита искра. Той ми се подиграваше!
— Много добре. Ела, Лехан!
Отправих се с бързи крачки към стъпалата, водещи към позлатените врати, а Лехан изписка от радост и заприпка след мен. Почакахме малко в сянката на висящия над вратите червен балдахин, боядисан от кървави охлюви, и не след дълго Искан се присъедини към нас заедно с възрастна жена, облечена в бяло, която се опираше на ръката му. Тя ни кимна строго, но Искан не я представи. Вместо това разтвори вратите и ни покани вътре с помпозен жест.
— Сякаш дворецът е негов — прошепнах на Лехан, но тя вече се беше вторачила в мраморния под на преддверието и поразително красивите рисувани пана, покриващи всяка стена. Дойката седна на стол в единия ъгъл, опитвайки се да си поеме въздух, и Искан ми се усмихна.
— Както виждаш, чо, всичко е напълно благоприлично.
Намусих се, защото не знаех как да отговоря. Той се приближи до Лехан, която се беше спряла пред пано, което изобразяваше кораб пред зелен остров в разгара на буря.
— Това е произведение на учителя Лиау ак Тиве-чи.
Лехан се ококори.
— Това означава, че е на повече от четиристотин години!
— Суверенният принц притежава много по-стари съкровища в колекциите си — каза Искан дружелюбно и Лехан се изчерви. Тя се втурна към следващото пано.
— Да не би сестра ти да е поклонничка на изящното изкуство? — попита Искан, озовавайки се до мен. Аз стоях със скръстени ръце и длани, пъхнати в ръкавите ми. Майка ми щеше да се втрещи, ако ме беше видяла в такъв вид, и забелязах намръщеното изражение на старата дойка.
— Не, не е. Тя просто харесва всичко, което е красиво, златно или скъпо. — Малко смекчих тона си: — Въпреки че баща ни се е погрижил всичките му деца да получат добро образование и да познават класическото изкуство.
— Нека да видя, баща ти е Малик ак Сангуи-чо. А имението ви се намира на северозапад, към планините Халим?
Кимнах, за да прикрия факта, че ме е впечатлил.
— Но не чак толкова близо до планините. Има няколко имения, които са разположени между нашите земи и планинската част. — Хвърлих поглед към сребърния шев по яката му. — Какво е положението ти в двора?
— Аз съм син на нашия почитаем везир Хонта ак Лиен-че.
Както си вървях покрай паната върху южната стена, внезапно се спънах и се спрях. Синът на везира! Мъжът, когото смъмрих и към когото се държах пренебрежително! Извадих ръце от ръкавите си и се поклоних ниско.
— Господарю, моите извинения. Аз…
Той махна с ръка.
— Предпочитам да не разкривам потеклото си веднага. Така ми е по-лесно да разбера какво мислят наистина хората за мен.
Бързо вдигнах поглед и отново видях онази искра в очите му. Стиснах устни.
— По-лесно ти е да разбереш кой е достатъчно глупав да не се досети веднага за истинската ти самоличност.
Бях му ядосана, че ме изложи по такъв начин. Въпреки това той сякаш намираше ситуацията за доста забавна и през остатъка от кратката ни обиколка из приемните зали и техните художествени съкровища ми обръщаше толкова внимание, колкото и на Лехан. Той беше неизчерпаем източник на информация за всички красиви картини, скулптури, церемониални предмети и обзавеждане, които можеха да се видят. За разлика от сестра ми, аз наистина се вълнувах от история на изкуството и осъзнах, че го слушам внимателно въпреки волята си. Искан се държеше любезно, макар че очевидно ми се присмиваше. Той говореше с лекота и въодушевление и единственото, което донякъде ме дразнеше, беше склонността му да се изразява с известно чувство на вродено превъзходство. Но когато се обръщаше към мен и се впускаше в подробно описание на някоя нефритена статуя и увлекателната й история като военна плячка, той съсредоточаваше цялото си внимание върху мен. Сякаш бях някаква важна личност. Някой, с когото наистина искаше да говори. Беше ми трудно да се откъсна от тъмните му очи. Когато най-после отново ни изведе навън, на светло, той разтвори златната врата и голата му ръка се докосна до моята.
Мина доста време след това, докато сърцето ми се успокои и се върне към нормалния си ритъм.
Потеглихме към вкъщи по здрач. Тихе ни придружи, а татко трябваше да остане още един ден, за да финализира последните търговски споразумения. Тихе яздеше отпред заедно с няколко от работниците, каращи каруците, а двама наемни охранители следваха каретата ни. Докато на идване бяхме много разговорливи, на връщане се бяхме умълчали. Още преди да преминем през градските стени, Лехан вече спеше с глава в скута на мама, докато двете с Агин бяхме обвити в собственото си мълчание. Не знам за какво мислеше тя — може би за топовете коприна, люлеещи се на една от каруците отпред. Главата ми беше пълна с класическите картини, за които бях чела толкова много, но никога досега не бях виждала със собствените си очи, с мисли за огромните отекващи зали и коридори и позлатените тавани, тронната зала на Върховния Мир и нейната тристагодишна тържественост. Но във всеки спомен присъстваше и образът на дълбоки очи и заслепяваща усмивка. Облегнах се на една възглавничка и се вгледах в мрака, който се беше спуснал върху околностите.