Момчетата живеят с Изани. Не с майка си. Те я посещават, но само от време на време, когато Изани позволи. Сетне Кабира не показва лицето си с дни. В края на краищата се връща в слънчевата стая, където аз рисувам цветя, Естеги бродира и двама или трима свирачи на цина ни забавляват, съпроводени от звука на фонтана в мраморния басейн, но тя е винаги по-тиха от обикновено. След известно време отново започва да участва в разговорите ни. Дава заповеди на слугините. Критикува дрехите ми. Поръчва пресни сладкиши и заповядва някой параван да бъде преместен, за да пада повече светлина върху съответната картина. Изважда свитък, за да ме обучава. И тогава всичко е както преди.
Не знаех какво да й кажа. Думите не са достатъчни. Тя може да се преструва, че не е така, но аз знам, че билковата градина беше подарък за мен. Внезапно започнах да опознавам по-добре Кабира. Тя не ме презираше. Каквото и да си мислеше за мен, аз бях единствената й приятелка.
Отново се поклоних, поех ръката й и я целунах бързо. Пуснах я, преди Изани да успее да види какво съм направила.
— Хайде, побързай. Искан иска да ни покаже още нещо.
Още не знам как, но ще се отплатя за този жест на приятелство. За този дар, който Кабира ми поднесе.
Искан ни поведе обратно през градината, на север. Щом стигнахме до снежнобелите мраморни стъпала на Къщата на красотата, той се спря и целуна леко майка си по бузата.
— Можеш да останеш тук, Изани-чи. Виждам, че си уморена. Скоро жегата ще стане нетърпима. Подготвил съм малка изненада, която искам да покажа на жена си.
Изани не беше доволна, но нямаше друг избор, освен да се подчини. Тя се втурна в двореца, следвана от слугините си. Естеги тръгна след Кабира и господаря ми. Аз се поколебах за миг и после изтичах след тях. Когато господарят ми спомена за изненадата, тонът му не беше великодушен. Освен това усетих, че Кабира е напрегната. Тя се държеше мило с мен. Не исках да я изоставя. Пазачите ме последваха.
Вървяхме на север, към стената. Горичка от зисмилови дървета се появи пред нас и господарят ми направи знак на пазачите да ни чакат под дърветата. Зисмилът расте и по склоновете на Омоне. Познавам аромата на тези дървета. Те израстват някак инатливо, с извити, тесни стволове и редки корони, извисяващи се към небесата. Те са бързорастящи дървета и някои от тях вече надвишаваха човешки ръст, въпреки че едва ли бяха поникнали там преди повече от няколко години. Видях как Кабира свива ръцете си в юмруци. Тя забърза крачка. Зисмиловите дървета препречваха изгледа ми. Не можех да видя къде отиват, но можех да го почувствам. Песента на жизнената сила, която винаги се носеше в Охадин като подземен шепот, се усили още повече. И аз се забързах. Скоро щях да видя източника й! Скоро щях да разбера произхода й и можех да започна да приготвям приношението си!
Кабира се появи от горичката пред мен. Спря се и погледна нагоре. Издаде лек стон.
Бяхме стигнали до подножието на малък хълм, разположен срещу стената, ограждаща Охадин. Тесен път, павиран с каменни плочи, черни като нощта, водеше право към хълма. Пътят свършваше пред порта, поставена във висока стена, обкръжаваща част от склона на хълма. На върха на стената беше кацнал кървавочервен покрив, като едната му част лежеше върху стената, а другата — върху самия хълм.
Искан се обърна към съпругата си. На лицето му се появи онази негова хищна усмивка.
— Скъпа съпруго, портата е изградена от най-твърдия метал. Не може да бъде изгорена. Не може да бъде разрушена. Анджи е само и единствено моя, никой друг няма достъп до нея.
Кабира пребледня.
— Гробовете. На върха на хълма. Семейството ми.
Беше й трудно да произнася думите.
— Преместих ги, за да има място за покрива. — Господарят ми сви рамене нехайно. Той дори не споделя уважението на народа си към мъртвите. Тук не се прекланят пред земята или другите богове, но почитат мъртъвците си, дори аз започнах да паля восъчни свещи през свещените дни. По една за всяка от сестрите ми. Една за майка. Не знам дали са живи, или мъртви. Но искам да покажа, че не съм забравила. Разбирах, че е извършил ужасен грях, осквернявайки тези гробове.
Кабира стоеше неподвижно.
— Ще позволя на суверенния принц да влиза от време на време. За да отпива от водата на извора. Ту когато е добра. Когато имам нужда да е по-здрав, поне за известно време. Ту когато е лоша, ако се нуждая от по-слаб владетел, когото да направлявам така, както пожелая.
Господарят ми въобще не мереше приказките си. Дори признанието, че извършва най-високата държавна измяна, не беше опасно, понеже го правеше в присъствието на обикновени жени. Ние бяхме нищожества. Толкова незначителни, колкото тревата по земята. Толкова заменими.