— Не можеш да плениш Анджи по този начин! — Кабира сграбчи отчаяно рамото му. — Не е редно!
Никога не я бях виждала толкова ужасена. Никога не я бях виждала доброволно да докосва мъжа си.
Господарят ми отблъсна ръката и. Продължи да се усмихва. Гневът й не го притесняваше ни най-малко. Не й отговори. Просто пое обратно покрай зисмиловите дървета и се изгуби от погледа ни.
Трябваше да помогна на Кабира да се върне в Къщата на красотата. Пазачите вървяха след нас на няколко крачки разстояние. Слънцето вече прежуряше и във въздуха се носеше ароматът на пръст и зисмилова смола.
Сега си давам сметка, че Кабира също знае. Днес се опитах да я накарам да говори за това, но тя отказва. Обръща ми гръб, оттегля се в покоите си или променя темата на разговора. Но аз съм сигурна, че тя знае повече, отколкото е склонна да признае. Може би бихме могли да стигнем до източника, ако работим заедно! Защото тя има право; източник на сила не може да бъде пленен и контролиран само от един човек. Това е направил Искан. Оттам произлиза силата му. Сега го виждам. Виждам откъде се е появил мракът вътре в него. Виждам как е способен да надниква в душата ми и да докосва всичките ми същности. Знанието носи облекчение. Това е сила, която разбирам, в която съм обучена. Сега, когато знам, мога да се защитавам по-добре от него.
Намятам новата Гарай върху себе си и сега тя е просто маскировка, нищо повече. Вътре в мен, в истинското ми „аз“, нашепва силата, която все още не мога да докосна. Но един ден. Един ден.
Гарай изкусната
Гарай с лукавия език
Гарай, прикриващата се
Гарай, изчакващата
Гарай, пробуждащата се
Продължавам оттам, където трябваше да спра вчера, защото същата вечер разбрах, че не сме сами в Къщата на красотата. Изани разполага с целия горен етаж и живее там заедно със синовете на господаря ми. На приземния етаж живеят слугите. В дайрахеси сме само аз — в моята малка стаичка, и съпругата — в нейните просторни, разкошни покои. Тук има много слънчеви и сенчести стаи, както и няколко спални, но те са празни. Или поне така си мислех. Когато излязох от стаята си, се натъкнах на момиче, което седеше с кръстосани крака върху една от възглавничките до фонтана в голямата зала. Спрях се. Очевидно не беше слугиня. Не приличаше на хората, които бях виждала преди това, и изведнъж си спомних за думите на господаря ми: че е донесъл и други екзотични неща от Терасу. Момичето беше високо, с тъмна кожа и седеше с много изправен гръб. Тя се обърна с лице към мен и видях, че е много хубава и по-млада от мен, когато станах робиня. В къдравата й коса имаше един-единствен гребен. Значи робиня. Като мен.
— Коя си ти? — попитах, без да се съобразявам с някакъв етикет или протокол. Кабира я нямаше и не можеше да ме нахока.
Тя ме погледна с големите си черни очи. Очевидно успя да разбере въпроса ми.
— Орсеола — отвърна с дълбок глас. Беше облечена в някакъв екзотичен златист плат, увит тясно около гърдите й. В този миг осъзнах, че тя е новата наложница на господаря ми. Най-после съм свободна! Цял ден душата ми ликува. Аз съм свободна!
— Казвам се Гарай — рекох и се усмихнах. И тогава, сякаш дворецът, градината и всичко в тях беше мое, й заявих: — Добре дошла в Охадин.
Орсеоло
Ние живеехме по дърветата. Покрай делтата. Не можехме да строим къщи върху меката, влажна земя, затова ги изграждахме високо по върховете на дърветата. В Каренокой дори не могат да сънуват за дърветата, които растат в Терасу.
Знам, понеже съм виждала сънищата им. Опитах се да втъка дърветата си в техните сънища — дървета с дънери, огромни колкото къщи, и с корони, обгръщащи небосвода. Но никога не се получаваше. Тукашните хора не могат да си представят нещо толкова голямо. Толкова могъщо и вечно, но все пак живо.
На тези дървета имаше място за няколко къщи. Между дърветата висяха мостчета. Бащите ни ги изплитаха от тръстика и слама. Дългите мостове бяха изплетени със сложни фигури. Тези фигури ти казват къде започва и свършва мостът и носят почерка на тъкача. Характерните фигури на баща ми бяха тъмнокафявите вълни.
Въжени стълби висяха между клоните на дърветата. По време на празненства децата ги украсяваха с цветя. Можехме да правим почти всичко от върховете на дърветата, дори риби. Но за да запалим огън и да събираме цветя, трябваше да докоснем земята. Ние, децата, се промъквахме до периферията на града и тогава се спускахме по водата. Гребяхме в камъшени лодки, докато не стигнехме до тревистите острови, където растяха цветята. Розови и бели цветя, като тези върху тукашните лимонови дръвчета. Големи колкото детско лице.