Обичахме тези цветя, обичахме да ги събираме и да правим венци. Майките ни бяха щастливи, когато се завръщахме в лодки, преливащи от цялата тази цветна прелест, и тогава обичахме и майките си.
С въжените стълби, окичени с цветя, самите дървета изглеждаха като разцъфнали.
Говели беше по-огромен град от Ареко и целият се простираше по върховете на дърветата. Имаше дърво, на което се разполагаше пазарът, и дърво с къщи за всички занаяти. Имаше дървета за богатите, с къщи, построени на много нива, и дървета за сиромасите, с много малки колибки, струпани между клоните. Имаше дървета за удоволствие и траурни дървета. На дърветата за удоволствие живееха осиротелите момичета и момчета, които предлагаха телата си в замяна на храна и облекло. На траурните дървета се закачаха венци от цветя за мъртвите и се полагаха плодове с имената им, гравирани върху корите. Те оставаха там, докато не изгниеха или не изчезнеха в стомасите на животните и насекомите. Траурните дървета разпръскваха нездрава миризма. Те се издигаха в източния край на Говели.
Дърветата домове бяха свещени. В никакъв случай не трябваше да се нараняват — нито нарочно, нито неволно. Най-свещеното от всички беше дървото на кралицата, което се извисяваше в сърцето на града, където кралицата живееше със свитата си. Това дърво беше най-старото в Говели — толкова старо, че никой не знаеше възрастта му.
В града имаше шутове и просяци, музиканти и вещери лекари, гадатели и пророци. Звездобройци и певци, ленивци и рибари, държавници и вехтошари, тъкачи и шивачи, дърводелци и резбари, корабостроители и моряци, лечители и бижутери, опитомители на птици и събирачи на насекоми.
Нямаше ковачи. Нямаше воини.
Дядо ми беше майстор на мрежи. Баща ми правеше лютни и арфи от лешниково дърво.
Майка ми беше тъкачка на сънища.
Спомням си…
Дърветата умираха само от старост и това се случваше внезапно. Един ден листата започваха да падат. Тогава разбирахме, че целият дънер е изгнил отвътре и не е безопасно да се остава. Обитателите на дървото трябваше да разглобят къщите си дъска по дъска и да ги отнесат по мостчетата. Държавниците им раздаваха нови дървета и след благодарствени церемонии и официалното им назовавано хората се сбираха отново в домовете си. Те не бяха абсолютно същите като преди, защото клоните на дърветата определяха формата на къщите. Налагаше се някои стаи да се стеснят, подът да се повдигне или да се изгради допълнителна веранда.
Когато умираше дърво, се обявяваха три дни на траур. Благодарствени слова се издълбаваха в кората на умрялото дърво. Това беше единственият случай, в който нож можеше да докосне дърво дом. Издълбаваха се имената на всички, които бяха обитавали клоните му, като се започнеше от най-първите. Държавниците записваха всичко това в дългите си свитъци. Носехме гердани от изсъхнали листа и не можехме да плуваме или да пеем, докато не минеха трите дни на траур. Герданите бяха груби и дращеха кожата ни. Парченца от увехнали листа се полепяха по дрехите ни. Мостчетата скърцаха под тежестта на носените части от къщите.
Щом се изнижеха дните на траур, новото дърво дом се ознаменуваше с поезия и танци. Баща ми беше добър поет. Спомням си блясъка на белите му зъби в тъмнината, докато рецитираше стиховете си. Той седеше най-отгоре на върха на дървото, люлеейки крака си и каната с медовина, а поемите му се рееха над града и морето.
Спомням си закуските ни. Квас от козе мляко с орехи, семена и мед. За купички ни служеха празни черупки на соарсе, които татко обрисуваше със специалните си вълни в червено и бяло. Вечерите, когато майка тъчеше сънища, тя се прибираше късно и спеше до обяд. Татко имаше работилница малко по-надолу по ствола на дървото, където дървесните стърготини, хвърчащи навсякъде от работата му, нямаше да пречат на никого, и се трудеше там от рано сутринта. Често ми се налагаше да приготвям закуската за по-малкото си братче и сестриче. Обикновено сядахме да ядем на верандата, докато градът се пробуждаше около нас. Можехме да чуем разговори по дърветата домове, бебешки плач или блеене на кози, които пасяха върху покривите. Птици с най-различни цветове прелитаха наоколо или кацаха върху парапета на верандата ни или по клоните на дърветата, чуруликайки сладко. През лятото бръмченето на насекомите беше почти оглушително. Ние, децата, се мажехме от глава до пети с глина, за да не ни изядат живи. Усещането на дъските под босите ми ходила, охладени от нощния вятър. Хрущенето на орехите между зъбите ми.