Една вечер майка ми и аз седяхме в тъмнината до възглавницата на баща ми, тя — на стола, на който тъчеше сънища, а аз — на малката си възглавничка, и тогава не успях да се справя с най-простата задача: да втъка една рибка в съня на баща ми. Или малко дъжд. Или катерене. Бях го правила преди, а освен това бях правила и по-сложни неща: бягство от буря; приготвяне на храна; случайна среща, завършваща в сълзи. Но този път бях толкова уморена и уплашена, че нищо не се получаваше. Ръцете ми трепереха и се мъчех да сдържа сълзите си.
В крайна сметка майка свали ръцете си и се облегна назад. Тя ме погледна и въздъхна. Оставих последните фрагменти от съня на баща ми да се изплъзнат от обсега ми, да избледнеят и да се разсеят.
— Време е да те заведа при майка ми — каза тя кратко и се изправи.
Отплавахме на следващия ден.
Майка приготви всичко за из път: дрехи, сушена риба и питейна вода. Повече от необходимото за еднодневно пътуване. Но в океана винаги трябва да си подготвен за бури. Подаръци за баба: капани за сънища, направени от моите лели от конски косми и човешка коса, перли и сушени плодове.
Рядко посещавахме баба, а малкото пъти, когато го правехме, отивахме цялото семейство. Майка и баба не се разбираха. Не знаех защо. Знаех само, че понякога мама решаваше, че трябва да посети майка си, и тогава вземаше всички нас, децата, със себе си. Дали за да парадира с нас, или като щит? Този път майка и аз отплавахме сами. Лодката ми се струваше празна. Майка почти не разговаряше с мен. Тя въздъхна, докато натоварваше лодката, и отново, когато развърза въжето й от дървото пристан и ни изведе от делтата.
След като излязохме в открити води, светлината се изостри. Очите ми бяха свикнали да виждат само слънчевата светлина, процеждаща се през листата и клоните. Седях отпред и премигвах. Дори въздухът беше различен. Лек. Солен. Извън пределите на Говели има няколко острова и когато ги зърнеш за пръв път в слънчевата мараня, ти изглеждат просто като сенки, като привидения в синевата. След това започват да придобиват все по-ясни очертания и се издигат насреща ти, високи и скалисти. Никак не приличат на нашата покрита с листа делта. На големите острови има малки села, на по-малките — само къщи, разпръснати тук-там като плавен по брега. Хората не живеят на дървета, а в къщи, построени от камък. Чудех се как могат да спят без приспивната песен на вятъра, носеща се сред върховете на дърветата. Жителите на острова бяха различни. Те виждаха света по по-различен начин в сравнение с нас.
Баба живееше сама на най-отдалечения остров. Малката й къща беше кацнала по средата на стръмен склон, извисяващ се над бряг, покрит с гладки камъчета. Стигнахме до острова вечерта, когато слънцето беше застанало в най-ниската си западна точка. Островът на баба се нарича Асприс. Това означава „белият остров“. Тук няма дървета, само ниски храсти и трева, където баба изкарва малкото си стадо кози на паша. Когато наближихме сушата, козите стояха на най-високото било на скалите и се бяха вторачили в нас. Бели и черни глави с кафяви рогца на фона на бледосиньо небе. Малко се уплаших от тях. Те изобщо не приличаха на нашата Кора. Те бяха диви, опасни и безименни.
Баба стоеше в горната част на стръмния бряг и чакаше да издърпаме лодката. Тя беше дори по-малка, отколкото си я спомнях, прегърбена, със сива коса, облечена в някакви безформени черни дрехи. Трудно ми беше да повярвам, че тази жена, не по-голяма от дете, беше родила четири дъщери и един син. Майка коленичи почтително, за да целуне босия й крак, без да показва каквото и да било изражение. Баба й подаде купа с вода от островния извор и майка отпи, преди да предаде купата на мен. Водата беше вкусна и напълно се различаваше от онази, която имахме у дома. После и двете получихме по едно парче твърдо козе сирене. Никой не продума. Баба едва погледна дъщеря си. Но мен ме огледа внимателно. Слънцето изчезна и заедно с него и сенките. Сиренето беше солено и вкусно, а погледът на баба сякаш се забиваше в кожата ми.
— Обучаваш ли я? — каза баба, обръщайки се към дъщеря си, без да откъсва поглед от мен.
Майка кимна.
— Тя е умна. Само техниката й е малко недодялана, но иначе вижда ясно.
— Вижда ясно — изсумтя баба. — Защо си я довела тук? — Думите й бяха кратки и сурови.