Майка пристъпи от крак на крак.
— Може ли да влезем и да поседнем? Донесох подаръци от Лаела и Имджанда. Ние…
Баба не й обърна внимание.
— Нахлуват ли в теб? Сънищата?
Отне ми миг, преди да разбера, че се обръща към мен.
— Да.
— Можеш ли да различиш съня от реалността?
Майка ме прониза с поглед. Не се бях осмелявала да й говоря за тези неща. Надявах се да се досети, да разбере сама какво преживявам. Бързо поклатих глава.
— Разбира се, че можеш, Орсеола — сопна се майка нетърпеливо, — Виждаш сънищата много ясно. Просто не правиш това, което ти казвам.
Баба въздъхна.
— Елате. Нека да хапнем.
Баба ми направи легло на пода. Майка се изтегна върху една рогозка, а баба взе одеяло и рогозка за себе си и се излегна на брега под звездите. Дълго лежах и се вслушвах в равномерното дишане на майка. Къщата на баба беше много малка. От тавана висяха стотици капани за сънища, направени от тръстика и конски косми, пера и перли, парченца от кости и орехи. Някои се въртяха бавно и дрънчаха. Не можех да заспя. Липсваше ми люшкането на дърветата. От тишината ме побиваха тръпки.
Внимателно се измъкнах изпод одеялото. Вратата не изскърца, когато я отворих. Отвън се простираше звездният нощен небосвод и беше новолуние. Можех да видя тъмните очертания на баба, излетната на брега. Приближих се до нея, стъпвайки по дрънчащите камъчета, и седнах на ръба на рогозката й.
— Какво правиш със сънищата, които улавяш?
Баба мълчеше. В мрака океанът шепнеше сам на себе си. Не бях сигурна дали е будна. След малко под одеялото се размърда едното й рамо.
— Досещаш ли се защо живея тук?
За миг се замислих. Досега никой не беше обсъждал този въпрос. Баба беше от делтата, също като нас. He знаех от колко време живее на острова. Какво би могло да накара някого да напусне дърветата, плодовете и града? Какво би ме накарало да избера самотата?
— Сънищата. Ти бягаш от сънищата.
Баба се надигна. Извади от гънките на робата си една лула и внимателно я напълни. Листата бяха свежи и благоуханни; майка беше донесла цяла торба. След като димът се понесе на талази, баба дълго и замислено всмука от лулата.
— Не ме оставяха на мира. Дори след като спрях да тъка сънища и предадох занаята на майка ти, сънищата продължаваха да ме връхлитат на рояци. Трябваше да се отдалеча колкото може повече от другите хора. — Разсеяно ми подаде лулата, но аз поклатих глава отрицателно. — Имам капани за сънища, за да хванат всички сънища, които са се отклонили от пътя си.
— Но тогава какво правиш с тях?
Баба ме погледна. Очите й блестяха на звездната светлина.
— Удавям ги — отвърна кратко.
— И собствените ти ли?
— Отдавна спрях да сънувам.
— Как го правиш?
— На това трябва да се научиш сама. Майка ти така и не разбра тази проста истина: знанието за сънищата не може да се научи. Всяка от нас ги вижда по свой собствен начин. Те ни влияят различно. Майка ти, тя е умна. Уважавана. Но пътят й е точен. Практичен. Ти и аз… — Махна едно листо от езика си. — Сънищата идват при нас, независимо дали ни харесва, или не. Не е ли така? — Кимнах и тя всмука дълбоко от лулата си. — Кажи ми. Какво се е случило?
Разказах й за съня, в който летях, както и за другите. Под булото на мрака не се страхувах. Знаех, че баба няма да ме съди. Че е преживяла нещо подобно или дори по-лошо. Споделих й страховете си и колко трудно ставаше да знам със сигурност кое е реалност и кое — сън. Тя кимна и лицето й не изразяваше нито изненада, нито безпокойство.
— Ти и аз, ние чувстваме сънищата вътре в нас. Трябва да внимаваш да не ги пускаш твърде навътре в себе си и твърде често. Могат да започнат да завладяват съществото ти. Да заличават задръжките ти. Не се притеснявай, има начини, по които да се защитиш. Но отнема време и усилия. Дарбата те е връхлетяла рано, много по-млада си, отколкото бях аз. Непростимо е да влезеш неканена в нечий чужд сън. Знаеш това, нали?
Кимнах. Това беше едно от първите неща, на които ме научи майка.
— Това, което ни се случва, не се различава много от това прегрешение. Неволно е, но въпреки това не е позволено. Не говори на никого за тези неща.
Тя се умълча. По брега на океана беше хладно и аз затреперих. Тя се изтръгна от мислите си и ме покри с одеялото си. Беше грубо и миришеше на коза.
— Спи, Орсеола. Легни тук до мен и сънувай, а аз ще ти изтъка обяснение. Повечето неща ще разбереш по-късно, когато пораснеш. Но това обяснение ще остане вътре в теб и ще се надигне, когато имаш нужда от него. — Тя се усмихна и усмивката промени дотолкова лицето й, че вече не изглеждаше като моята баба. — Никой не забравя съня, който аз съм изтъкала.