Оттогава Искан не е напускал мислите ми нито за ден.
Татко се прибра у дома на следващия ден, натоварен с натежали от монети кесии и пълен с истории от площада на подправките; за всички търговци, които беше срещнал там и с които беше разговарял, както и за това колко щастлив беше, че работите му бяха потръгнали добре. По-късно, когато насядахме на двора, събрани около вечерната трапеза, майка се излетна под сянката на балдахина, баща ни облиза маслото от пръстите си, облегна се на възглавниците, разпръснати по земята, и отпи глътка вино от чашата си.
— А как са малките ми момиченца? Забавлявахте ли се?
Оставих Лехан да дърдори за парка, двореца и симпатичния млад мъж, който ни беше развел из владетелските покои. Аз си замълчах. Татко наблюдаваше внимателно Лехан, докато тя говореше, и когато най-после сестра ми прекъсна потока от думи, той заби замислен поглед в чашата си.
— Преди да тръгна за вкъщи, срещнах млад мъж. Той ме попита дали би могъл да посети дъщерите ми, с които е прекарал такъв приятен ден в двореца.
Веднага вдигнах очи. Татко срещна погледа ми.
— Точно това ми каза — дъщерите ми. Да не би някоя от вас да изпитва симпатии към него?
Лехан се изчерви и сведе поглед.
— Татко, аз…
— Пределно ясно е, че е говорел за Лехан — казах тихо. — Просто се е опитвал да бъде любезен.
— Не мога да кажа, че го възприемам за любезност — отговори татко. — Обикновено ухажорът дава да се разбере коя от дъщерите на дадено семейство ухажва.
— Най-вече се интересувах от двореца — призна Лехан. — Въпреки че той несъмнено беше симпатичен.
— Съпруже, Лехан все още е твърде млада — каза мама, наливайки още вино в татковата чаша. — Само четиринайсетгодишна е.
— Какво му отвърна? — Опитах се да звуча така, сякаш отговорът нямаше голямо значение за мен.
— Че е добре дошъл. — Мама го изгледа остро и татко повдигна рамене, — Той е синът на везира. Не съм в положение да му отказвам каквото и да било.
— Мисля — казах горчиво, — че Искан не е свикнал да му се отказва каквото и да било. Когато и да било.
Посегнах към една фурма, за да скрия почервенелите си страни. Агин, с нейния неотлъчен остър поглед, забеляза веднага и аз погледнах встрани. Тя се обърна към баща ни.
— Нямам търпение да забода иглата си в тази шафрановожълта сурова коприна, татко. Откъде каза, че е донесена?
— Херак. Мнозина ми завидяха за сделката, дъще, трябва да го знаеш! Но от няколко години работя с един и същ търговец. Той изкупува голямо количество от реколтата ни на много изгодна цена. В замяна аз купувам от него сурова херакска коприна. Тя е изключително търсена и желана и от нея се изнася твърде малко за продажба навън. Дори самата съпруга на принца вероятно няма такъв рядък плат, в който да забоде иглата си, като този, който притежаваш ти, Агин!
Агин се засмя.
— Като че ли съпругата на принца би тръгнала да шие със собствените си ръце, татко! Много си смешен!
Отправих й скришна благодарна усмивка. Сега всички говореха за платове, а не за Искан.
През следващите седмици имаше две сърца, които изучавах с особено внимание: това на Лехан и моето. Собственото ми сърце ме объркваше напълно. Бях срещнала млад мъж, който беше дразнещ и надут и бе проявил интерес към сестра ми. Тогава защо непрестанно се появяваше в мислите ми? Досега не се бях влюбвала. Двете с Агин се кикотехме по отношение на някои от момчетата в областта, но това беше само на шега. Като деца, които правят пясъчни сладкишчета като вид подготовка, преди да изпекат истински сладкиши с брашно, мед и канела.
Колкото и да се опитвах да го отрека, в края на краищата трябваше да призная, че сега по ръцете си имах мед и канела.
Чувствата на Лехан бяха по-трудни за разчитане. Тя не говореше за Искан — но и аз не го правех. Веднъж спомена посещението ни в двореца, но говореше само за нефритения трон, без да спомене мъжа, който ни го беше показал.