— Но, бабо, ти вече не тъчеш, бабо — казах аз, повтаряйки обръщението, за да я закотвя тук, с мен, и да накарам това диво и опасно лице да изчезне. Тя се изкикоти и отново се превърна в моята баба.
— За собствената си плът и кръв мога да наруша въздържанието си. Хайде, положи главата си в скута ми. Утре ще те науча да заплиташ капани за сънища. Те могат да ти донесат известно облекчение, докато се обучаваш.
Легнах с глава, положена върху кльощавото бедро на баба, и с одеялото върху мен. В ушите ми нахлуваше звукът на океанското вълнение, почти като шепота на вятъра между листата. Пушекът от бабината лула изпълни ноздрите ми. И аз започнах да сънувам.
Беше сън, изтъкан с изключителна изкусност. Нямаше нищо общо със сънищата, които майка тъчеше за мен. Беше много по-наситен и силен, по-ярък от всичко, което майка беше създавала. През тази вечер научих повече за сънищата и тъкането на сънища, отколкото от всички досегашни уроци на майка ми, взети заедно. Разговарях направо с онова място вътре в мен, където виждах и докосвах сънищата. Някои неща ги разбрах едва по-късно, когато научих повече за тъкането на сънища и уменията ми се бяха развили.
Някои неща не ги разбирам и до ден днешен.
Денят, в който напуснах Терасу, беше един от първите ясни дни след дъждовете. Въздухът в Говели беше изпълнен със звука на птиците, наслаждаващи се на топлото слънце, и съхнещите им пера. В продължение на няколко луни през повечето време бяхме затворени между четири стени, а дъждът ни беше постоянна компания, барабанейки по покрива и листата. Малките се спречкваха и се биеха. Татко често забягваше в работилницата си, където оставаше до късно през нощта, за да работи върху различни инструменти, някои от които дори не бяха изрично поръчани. Майка и аз вече не се карахме. Вместо това мълчахме. Мълчахме по време на ежедневните си задължения и по време на продължаващите уроци по тъкане на сънища. Не че имах какво да науча от нея. И двете го знаехме, но отказвахме да го признаем. Затова продължавахме да тъчем сънища за татко и за малцината клиенти, които се престрашаваха да излязат под дъжда и да тръгнат по хлъзгавите висящи мостове, за да дойдат и да поискат услугите на майка ми. И въпреки че правех това, което ми казваше, сякаш не влагах нито мисъл, нито живинка в действията си. Майка се надяваше, че тъкането на сънища ще ни сближи. Но вместо това ни отдалечаваше.
Закачих капани за сънища над леглото си. Майка ги пронизваше с поглед и стискаше устни, но не казваше нищо. Капаните държаха някои сънища надалеч, но не можеха да отблъснат най-силните. Затова се упражнявах. Много вечери лежах будна в леглото си и се мъчех да се съпротивлявам. Да се държа здраво за истинската си същност, за границите, които ме очертаваха, и да ги подсилвам срещу безпощадния наплив на сънища, опитващи се да нахлуят вътре в мен. Ставах все по-силна. Баба ми даде талисман, гердан от зрънца, който носех около шията си ден и нощ. Когато не знаех какво е реално и какво е нечий чужд сън, пръстите ми опипваха гердана. Разпознавах формата на всяко зрънце. Ако герданът не беше на мястото си или зрънцата имаха погрешна форма или размер, осъзнавах, че се намирам в нечий сън. Научих се и как да се измъквам от сънищата. Най-добре ми се получаваше с простите и по-малките сънища. С кошмарите беше по-трудно.
Онази вечер бях будна и се вслушвах във вятъра между клоните на дърветата и липсата на дъжд. Най-после дъждовете бяха спрели. Най-после можех да изляза от тази къща и да се катеря отново по дърветата.
Събрах принадлежностите си във вързоп. Завързах стола си за гърба си. — Погледнах към спящото си семейство. Съпруга ми. Децата ми. Промъкнах се навън, без да ги будя. Затичах се боса по мостовете. Сърцето препускаше в гърдите ми — дали щяха да разкрият бягството ми? Звукът на стъпки зад гърба ми. Обърнах се. Там стоеше най-голямата ми дъщеря с очи, пламтящи от гняв. Не можех да й позволя да заподозре нещо.
— Имам клиент — казах аз. — Прибери се вкъщи и си лягай.
Тя не ми се подчини. Никога не ми се подчиняваше. Отвори уста, за да изкрещи, за да ме разобличи. Аз побеснях. Нахвърлих се върху нея, преди да може да издаде какъвто и да било звук. Вдигнах я над перилата на моста. Тя беше тежка и се съпротивляваше в ръцете ми, усещах горещия й дъх във врата си. Гърчеше се беззвучно, а нечестивият гердан, който носеше, дращеше бузите ми. Отскубнах я от себе си и я захвърлих надолу. Водата я обгърна. От нея не остана нито следа.