— Прости ми, майко — прошепнах. — Не знаех, че можеш… че е възможно да нараниш някого в съня му.
Тя все още ме държеше в желязната си хватка, но не ме поглеждаше.
— Може и да не си знаела. Но ти е пределно ясно, че не трябва да влизаш неканена в нечий чужд сън. Че не трябва да тъчеш без знанието на сънуващия. Това беше първото нещо, на което те научих. Това е най-важният стълб на занаята ни. Ако нахлуваме в сънищата против волята на хората, не след дълго ще ни подозират, ще се страхуват от нас и ще ни преследват.
Омразата, която беше изпитвала към мен в съня си, все още не ме изпускаше от ноктите си. Аз бях разочарование. В душата ми пламтеше презрение към нея и към самата мен. Сякаш цялото ми тяло беше обхванато от непоносима горещина, от треска без отдушник. Започнах да се треса.
Кралицата слезе по стълбите, придружена от двама пазачи и две прислужници. Никога не я бях виждала толкова отблизо. Тя беше по-възрастна от майка, с побеляла коса и бръчки около очите. Вероятно я бяхме събудили. Тя се обърна към майка. Едната прислужница й подаде нож, направен от обсидиан — ножа, който носеше винаги когато раздаваше правосъдие, за да изреже истината от лъжата и правилното от грешното.
— Какво е престъплението?
— Дъщеря ми, обучаваща се тъкачка на сънища, влезе неканена в съня ми. Ваше Величество — отвърна майка. — В нашия занаят това се счита за най-голямото прегрешение. Трябва да получи подобаваща присъда.
— Като нейна майка е твое право да наложиш наказание — каза кралицата замислено. Един от пазачите й донесе богато украсен стол, на който да седне.
— Така е — кимна майка. — Но това е сериозно престъпление, което може да нанесе непоправима вреда на репутацията на занаята ни. Искам наказанието да е публично.
Срамът. Трябваше да се измъкна. Не можех да понеса погледите на събралото се множество. Опитах се да се отскубна от хватката на майка, но тя ме държеше здраво.
— Много добре. Тогава аз ще я накажа на твое място, както майката назидава своето немирно дете. — Кралицата се обърна към мен. Аз не смеех да я погледна. Не можех да откъсна очите си от ножа, от тъмното, блестящо острие.
— За престъплението ти, не срещу занаята ти, а срещу родителите ти, те наказвам цяла луна да заемаш най-ниското сред ниските положения. Трябва да изпълняваш всички задачи, независимо кой ти ги възлага. Да изпразваш отходните места. Да почистваш рибите. Да колиш козите. Ти ще бъдеш дете на всички, за да се научиш да уважаваш собствените си родители.
Майка издиша тежко и пусна ръката ми. Много по-късно се досетих, че тя се е страхувала кралицата да не ми наложи наказание като за осквернител на занаят, а не като за непослушно дете. Това, което бях извършила, можеше да доведе до много по-тежко наказание.
Но срамът бушуваше из тялото ми. Такава безпомощност. Единственото, което можех да видя, беше, че майка ме презира. Че цялата любов, която чувствах към нея, се беше сблъскала със студено отхвърляне. А сега всички щяха да видят срама ми, всички щяха да узнаят какво съм направила. Същевременно бях бясна. Как можеше майка да е толкова студена? Как можеше да ме посрами по този начин? Исках да видя, че чувства нещо, каквото и да било!
Ножът в ръката на кралицата ме зовеше. Примамваше ме.
Преди някой да успее да реагира, се хвърлих напред и сграбчих черното острие. Изплъзнах се от ръцете, които се опитваха да ме хванат. Забих ножа дълбоко, чак до дръжката, в нежния ствол на дървото на кралицата.
Около мен се възцари пълна тишина. Зърнах зяпнали усти, черни очи. Хората крещяха, но не можех да различа думите. Всичко се случи толкова бавно. Треската в тялото ми беше пусната на свобода. Аз бях празна, напълно празна. Около мен се развихри някаква лудница от движения — ръце, които се опитваха да измъкнат ножа; ръце, които защитаваха кралицата; ръце, които ме сграбчиха. И насред тази лудница имаше един човек, който беше спокоен като мен.
Майка ми.
Ръцете й висяха свободно от двете й страни. Тя ме погледна в очите — само веднъж. Единственото, което успях да прочета в погледа й, беше отчаяние.
Без да чувам какво се изрича, знаех какво ще се случи. Да нараниш дърво, и то нарочно, беше най-лошото нещо, което някой можеше да извърши. А аз забих ножа не в кое да е дърво, а в дървото на кралицата. Следователно наказанието щеше да бъде изгнание или смърт.
Кралицата проговори. Майка падна на колене. Тя целуна краката на кралицата, която говореше ли, говореше — можех да видя, че устните й продължават да се движат. Вече не ме беше грижа за нищо. Каквото беше писано, щеше да се случи.