Сигурно майка се беше молила за живота ми. Някой метна туника върху главата ми. Поведоха ме надолу по въжените стълби. Към дървото пристан. Бутнаха ме в една лодка. След мен хвърлиха и няколко торби. Бутилка с вода. Отрязаха въжето. Избутаха лодката във водата.
Вече не можех да видя майка или татко. Само зяпнали усти горе сред клоните. Внезапно полетя един камък. Погледнах в посоката, откъдето беше дошъл, и ми се стори, че виждам чипия нос на стария ми приятел Аурело.
Легнах по гръб в лодката и оставих течението да ме отнесе в открити води.
Ho най-лошото е, че се предадох доброволно. Това е най-горчивият ми спомен. Всичко можеше да бъде толкова различно. Вината е само моя.
Оставих лодката да подмине всички познати ми острови. Можех да загреба към Асприс. Пътят натам беше лесен. Баба щеше да ме приюти, докато мине срокът на изгнанието ми. Или можех да живея на острова с нея, да споделям простия й живот и да остарея там.
Но не исках да я измъчвам със сънищата си. Знаех какви ще бъдат. Какво ще съдържат. Как бих могла да й кажа, че съм нахлула в нечий чужд сън? Че съм се опитала да убия собствената си майка?
Знаех, че са оставили храна и вода за мен. Но не ме беше грижа. Лежах на дъното на лодката и оставих слънцето да ме изгаря, докато кожата ми не започна да се бели и устните ми не се напукаха. Вълните ме полюшваха, както правеха клоните на дърветата. Помислих си, че това е същият вятър. Същият вятър като у дома.
Вече нямах дом. Семейството ми не искаше да има нищо общо с мен. Животът ми беше безсмислен.
Дълго време лежах по този начин. Но тялото ми беше слабо и отказваше да умре. То пропълзя нагоре, за да потърси водата. Пих, ядох, огледах се наоколо.
Не се виждаше нищо друго освен океана, който блестеше под слънцето. Никакви острови. Никакви пясъчни брегове.
Никога не се бях отдалечавала толкова от дома си. Нямаше други хора. Никакви гласове или звуци, с изключение на водата, плискаща се в лодката. И нещо друго беше различно. Осъзнах, че докато дремех в лодката, можех да спя необезпокоявано.
Наоколо нямаше жива душа, затова до мен не достигаха сънища, които да ми влияят.
Отпих още вода. Реших да не умирам, поне засега. Откъснах се от срамните си спомени и се разтършувах в търсене на някоя въдица. В лодките на Терасу винаги се намираха такива неща. Въдици, кукички и ножове.
Ножът не беше направен от черен обсидиан, а имаше просто кремъчно острие.
На втория ден успях да уловя риба.
Понякога си мисля, че онези дни в океана бяха най-простото време в живота ми. Не най-доброто., Понеже така и не успях да се освободя от срама и вината. Бях оставила зад себе си сънищата на другите, но моите също не бяха приятни. Но въпреки това всичко беше толкова просто в открити води. Оцеляването. Това беше всичко, за което мислех. Разцепих една от торбите, за да си направя заслон от слънцето. Хранех се със сурова риба. Понякога морски костенурки се блъскаха отстрани на лодката. Успявах да хвана с ръка по-малките и ги издърпвах в лодката. Изцеждах кръвта им, когато водата ми свърши. Един ден валя дъжд и можех да пия от водата, която се събра на дъното на лодката. Орехите и сушените плодове, които ми бяха дали, стигнаха за доста време.
Не се носех дълго из океана. Само няколко дни. Когато зърнах кораба, все още бях силна. Не бях отчаяна. По-скоро любопитна да узная чий беше този плавателен съд. Корабът беше огромен. В Терасу нямахме такива. Никога не бях виждала нещо толкова голямо, построено от човешки ръце. Помислих си, че в него сигурно се побират много хора.
Можех да ги оставя да ме подминат. Ако беше нощно време, щях да го направя. Понеже щях да видя сънищата им. И щях да разбера…
Вдигнах ръка и помахах. Някой на борда ми помаха в отговор. Движения. Няколко глави се показаха над перилата.
Чу се вик. На език, който не разбирах. Аз също се провикнах:
— Може ли да се кача на борда?
Гласове, викове. Всичко беше неразбираемо. Но тогава пуснаха стълба. С греблото придвижих лодката по-близо. Сграбчих стълбата и се покатерих.
Помислих си, че избирам живота, и оставих зад себе си малката лодка, която се отдалечи, носейки се по вълните, пълна с рибешки люспи и трупове на костенурки.
Силни ръце ме издърпаха от другата страна на перилата. Много мъже. Сурови очи, груби ръце, лъскава стомана. Бях виждала стоманени ножове само на церемониите на кралицата. В Терасу не познавахме тайните на стоманата. Внезапно се изплаших.
Мъж, облечен в скъпи одежди, се приближи до мен. Огледа ме внимателно. Усмихна се. Постави ръка на раменете ми и изрече някакви думи, които не разбирах. Гласът му беше топъл и ласкав. Другите стояха на разстояние. Това беше мъжът, който вземаше решенията. Леко прокара пръст по сухите ми устни. Говореше тихо в ухото ми. Прекара ме през една врата, оставяйки въоръжените мъже зад гърба ни. Вътре цареше полумрак и очите ми не виждаха нищо, понеже и без това бяха изгорели от слънцето. Ръцете му нежно ме дръпнаха по-навътре. Легло. Успокоих се. Той можеше да види, че съм уморена, че се нуждая от отдих. Отпуснах се на леглото. Стори ми се толкова меко след всички онези нощи, прекарани на дъното на лодката.