— Вода — казах на мъжа. — Толкова съм жадна.
Направих жест, имитиращ пиене. Той кимна. Разбра ме.
Надвеси се над мен, бутна ме на леглото и с едно-единствено движение проникна в мен.
Даде ми вода чак на следващия ден.
Невероятно е колко е силно желанието да живееш. Дори и когато мечтаеш за смъртта, тялото ти се бори да продължи да диша, да яде, да спи. Да обича. Не че познавам любовта, понеже никога не съм обичала истински някого. Но тялото ми често ме е предавало, когато ми се е искало да умра.
Първата нощ на борда осъзнах къде съм се озовала; в ноктите на бога на подземното царство. Усмихнатият мъж сънуваше ужасни неща. Никога досега не бях преживявала нещо подобно. А и нямах капани за сънища, които да ме защитят.
В продължение на седмици ме държеше в малката каюта. Не виждах никаква дневна светлина. Сънищата и реалността се размиваха. Знаех на какво е способен. Видях страховете му, стремежите му, желанията и делата му. Видях плановете му. Всичко това се просмукваше вътре в мен и ден и нощ се борех срещу виденията, докато потъвах в съзнанието му, подгизнало от кръв. Когато ме обладаваше, което се случваше често, нямах сили да се съпротивлявам. Дори не знаех дали това, което се случваше, беше реално, или просто едно от извратените му желания. Невинаги знаех дали беше той, или някой от другите мъже.
Плавахме в продължение на много дни и нощи.
Чрез сънищата му разбрах кой беше той. Научих думи от езика му.
Той никога не разговаряше с мен. Нямаше име. Беше ме погълнал до такава степен, че загубих себе си.
От време на време, докато лежах обкръжена от вонята на неизпразненото нощно гърне и миризмите на океан, смола, риба и телесни течности, знаех, че искам да умра. Но целият ми разум ме напускаше, докато не останеха само неговите желания. Неговите заповеди.
Разнесе се звук, който беше различен от останалите. Не беше плискането на водата в кораба. Не беше плющенето на вятъра в платната или скрибуцането на мокро въже. Това бяха звуците на много различни птици.
Подпрях се на лактите си. Сигурно наближавахме сушата.
Малко по-късно вратата на каютата се отвори. Вътре нахлу ярка светлина и аз се обърнах да погледна. Влезе мъж. Не беше той. Мъжът ми каза нещо и аз го разбрах.
— Ставай.
Исках да се подчиня, но тялото ми беше отвикнало да се движи — да се подчинява на заповедите на собствения ми ум, а не на неговия. Мъжът пристъпи към леглото с отвратено изражение и ме издърпа на крака. Завлече ме през вратата и ме изкара на палубата.
Първоначално не можех да видя нищо. Светлината беше остра и пронизваше безпощадно очите ми, привикнали към тъмнината. Тропането на ботуши, бързащи към палубата. Чуваха се викове и този път можех да разбера някои от думите. Въздухът беше изпълнен с крясъците на птици и с уханието на мед и иглолистни дървета. Когато очите ми привикнаха, можех да видя, че плаваме покрай острови, чиято растителност никак не приличаше на онази, която вирееше у дома. Слънцето изглеждаше същото, но горещината му беше различна. По-суха. По-лека.
Някой приклекна до мен. За миг се обърках и реших, че иска да ме подкрепи. Тогава усетих нещо около китките си. Въже. Ръцете ми бяха извити зад гърба ми и завързани стегнато. Сякаш бяха заплаха, която се нуждаеше от обуздаване. Сърцето ми препускаше.
Тогава го видях. Той прекоси палубата, облечен в морскосиньо и сребристо. Спря се за малко и каза нещо на мъжа, който беше застанал до него. Разбрах една от думите.
Океан.
След това продължи да върви. Аз не заслужавах да ми отделя повече от времето си. Имаше работа за вършене. Вече разговаряше с един от другите мъже, нещо за някакво въже.
Мъжът до мен ме бутна към перилата. Сграбчи ме, за да ме вдигне.
Смъртта ме очакваше долу в океана. Тялото ми се съпротивляваше. Не искаше да умре. Макар и да беше прекършено и осквернено. Съсках и се гърчех. Мъжът изруга.
Устата ми се спря на една дума. Провикнах се;