Сънят не беше труден. Служех си само с образи, които вече бях видяла от него. Но знаех, че се е получило добре. Сънят беше пълен точно с усещанията, за които жадуваше този мъж. Щом привърших, се облегнах назад и го оставих да си спи. Когато се събудеше, щеше да си го спомня. Щеше да пощади живота ми.
Точно в онзи момент можех да го убия. Можех да го оставя да се строполи на земята и да си счупи врата. Но все още не си давах сметка за истинските измерения на порочността му. Не знаех всичко, на което беше способен — или какъв щеше да бъде животът ми в неговите ръце.
Страхувах се. Но не заради правилните причини.
Ако го бях наранила, веднага щяха да ме убият. А аз исках да живея — по онова време.
Сега ми се иска да бях избрала смъртта. Неговата и моята.
Пазачът хъркаше в ъгъла си. А аз чаках.
Съмна се.
Дадоха ми вода и масла, за да се измия. Странна дреха от шафрановожълта коприна беше приготвена за мен, както и обувки от мека кожа. Несъмнено бяха купени или откраднати по време на пътуванията им. Може би за да ги дадат на жените, които ги чакаха у дома, или за да ги продадат. В родния си дом никога не бях носила нещо друго освен превръзки от дървесна кора върху кожата си. Той постави със собствените си ръце три реда блестящи перли около шията ми.
Скрих гердана от зрънца под дрехите си. Това беше единственото нещо, което ми беше останало от Терасу. Това беше последното нещо, което можеше да ми помогне да различа лудостта от реалността.
Сега вече имах някаква стойност. Бях нещо, което той можеше да използва. Да използва за нещо повече от мимолетно задоволяване на първичните си апетити. Още щом се събуди, отношението му към мен се промени напълно. Можех да видя, че ме оценява, претегля. Мъчеше се да реши как би могъл да ме използва възможно най-добре, да оползотвори максимално способностите ми. Опита се да ме разпита, но не знаех достатъчно думи и не можех да разбера въпросите му. Изглеждаше нетърпелив, но после кимна на себе си. Изглежда, беше решил нещо. Нагласи косата ми, направи крачка назад. Изглеждаше недоволен. Разтършува се в ковчеже в подножието на леглото, намери блестящ златен гребен и го забоде в косата ми. Усмихна се. Сега видът ми го удовлетворяваше. Сега изглеждах достатъчно скъпа.
Дадоха ми чаша вино и най-добрата храна, която можеше да се намери на кораб, който скоро щеше да завърши дългото си пътуване. След това ме оставиха сама в каютата му, докато корабът подминаваше последните острови. През кръглия прозорец можех да видя, че наближаваме пристанище. Много кораби, малки и големи, бяха струпани на доковете и кейовете. Пристанищният град се състоеше от безброй плоски къщи, които малко приличаха на онези по островите извън Говели. Отвъд града се простираха полета, които на север преминаваха в хълмове. Тук-там полетата бяха прорязвани от малки горички. Никое от дърветата не приличаше на онези у дома.
Бях се озовала много далеч. Не чувствах страх, нито каквото и да било друго. Вътрешността ми беше празна, не изпитвах никакви чувства или поне не мои собствени. Всички чувства, образи и кошмари на сънуващите прехвърчаха покрай мен като вихрушка от впечатления. В пристанищния град също имаше хора, които спяха, и сънищата им ме връхлетяха, както комарите нападат беззащитната кожа. Ръката ми веднага потърси гердана от зрънца и едно по едно ги погалих с палеца си. Отново и отново. В Говели само случайни сънища нахлуваха вътре в мен. Не знам защо беше толкова различно в тази непозната земя, може би защото пейзажът на сънищата ми беше толкова чужд. Може би защото всичките ми защитни стени бяха разбити на пух и прах след това, което той ми причини. Може би защото вече не бях сигурна коя съм аз и в какво се бях превърнала в неговите ръце.
Вече не се страхувах от смъртта или от каквото и да било, което можеше да сполети тялото ми. Всичко, което усещах, беше приближаващата лудост. Но дори и това не ме плашеше. Сякаш нямах чувства, но въпреки това се борех да запазя последните си сили. Най-вече от любопитство да видя колко дълго мога да издържа.