Акостирахме близо до доковете и малки лодки започнаха да пренасят мъжете и товарите на сушата. Палецът ми проследяваше острите ръбове на зрънцата. Нежното дращене, болката ме задържаше в настоящето и в собственото ми тяло, докато чувства на вълнение, глад, страх и безсилие се плъзгаха покрай мен. Видях жена на тържество, където гостите нямаха лица. Видях мъж, преследващ смееща се млада жена през тъмни, блещукащи улички. Мъж, борещ се с риба, по-голяма от самия него, с лъскави мъхестозелени и червени като хибискус люспи. Големите и студени очи на рибата се бяха вторачили в моите.
Палецът ми проследяваше очертанията на зрънцата.
Вратата на каютата се отвори и той влезе. Бързо се поклони и ми направи знак да го последвам. Грабнах шафрановожълтата дреха и бавно излязох навън под слънчевата светлина. Той ми помогна мълчаливо да сляза по въжена стълба в малка лодка, където ме поеха няколко моряци. Без да продумват, те започнаха да гребат и ме откараха на сушата. Аз седях върху един сандък, а в краката ми бяха струпани торби и вързопи. Бях просто още една вещ сред много други.
На кея ме поеха други силни ръце. Стоях там, докато лодката се разтоварваше. Няколко мъже надзираваха разопаковането на товара, докато лодката се върна при кораба, за да донесе още. В края на кея се беше насъбрала любопитна тълпа; те сочеха към нещо, изпълнени с удивление. Цветът на кожата им се различаваше от моя, а косите им бяха тъмни и прави. Всички те бяха поне с една глава по-ниски от мен.
— Дворецът — чух ги да шепнат. — Охадин.
Избягвах погледите им. Изправих се и се вгледах в океана. Там, някъде отвъд вълните, беше моят дом. Но те ме бяха изгонили. Вече не бях добре дошла.
Палецът ми проследяваше очертанията на зрънцата.
Гарай
Дълго време новата Гарай ме защитаваше и задоволяваше господаря ми. Но мракът вътре в него нараства все повече и все по-трудно може да му се угоди. Понякога прибягва до насилие. Това е нещо ново. Но ми е по-лесно да понеса мълчаливо физическото насилие, отколкото случаите, когато нахлува в най-дълбокото ми същество, прониквайки в душата ми. Трудно ми е да се защитавам срещу това настъпление. Минаха години и аз — истинската Гарай — през цялото време дебнех подходящия момент. Посещавам извора колкото може по-често, коленича пред заключената врата и се вслушвам в жизнената сила, която струи от него. Понякога там се натъквам на Кабира. Тя извръща поглед и ме игнорира. Освен това игнорира и собствената си душевна болка.
Синовете й растат. Корин скоро ще стане мъж. Момчетата се държат студено с майка си и знам, че това й причинява неописуемо страдание и мъчение. Но се прикрива зад маската на равнодушието.
Но нещо се случи. Нещо, което чакам от години. Както винаги, никой не ни извести предварително. Една сутрин, немного отдавна, седях в голямата зала и рисувах цвете. Кабира пренаписваше няколко стиха върху декоративен свитък. Зимата беше настъпила и залата беше студена, въпреки че горяха няколко огнени съда. Тази сутрин Орсеола беше с нас, след като беше прекарала безсънна вечер, тъчейки сънища за суверенния принц. Тя се занимаваше с някакво странно изделие, лежащо в скута й — кръг, който беше изплела с тръстиката, която я бях видяла да събира предния ден покрай езерото. От време на време отскубваше по някой косъм от тъмната си глава и го заплиташе в ръкоделието си. Все още не мога да свикна с присъствието й. В продължение на толкова много години бяхме само аз и съпругата; с пристигането си Орсеола наруши равновесието. Господарят ми дори не спи с нея, а суверенният принц я обсипва със скъпи подаръци в знак на благодарност за сънищата, които му дарява. Тя научи езика ни доста бързо, но не произнася думите като нас. Всъщност говори рядко. Видях я да се катери по най-високите клони на едно от дърветата в градината. Продължих да вървя и се престорих, че не съм я забелязала. Но това ми напомни колко е млада. По-млада, отколкото бях аз, когато дойдох тук. Дете, пред прага на женствеността. Оттогава се опитвам да бъда по-мила с нея, въпреки че не е лесно. Тя твърди, че вижда сънищата ни, и се смее, сякаш е шега. Но аз не мисля, че се шегува.
Какво ли вижда в сънищата ми? Дали ме вижда да летя над пустинята Мейрем? Дали ме вижда да танцувам със сестрите си под лунната светлина? Дали ме вижда да тичам с окървавени ходила през пустиня от остри камъни, погълната от вечния си безплоден лов?
Вратите към дайрахеси се отключиха, издрънчавайки. И трите вдигнахме очи. Влязоха двама пазачи, следвани от слуги, носещи сандък и няколко пакета. Най-накрая влезе жена: млада чернокоса красавица. Предполагам, че Кабира е приличала на нея преди петнайсет години. Беше облечена в жълт елек с розова бродерия — не беше направена с особена изкусност, но все пак с добро качество. Носеше много дрънкулки около ръцете и стъпалата си. Почти като булка. Но не съвсем. Тя се спря върху един от червените килими, оцветени с боя от кървав охлюв, и само наблюдаваше с ръце, пуснати от двете й страни, докато слугите под надзора на пазачите се втурнаха в една от празните стаи, където поставиха сандъка и започнаха да разопаковат останалите неща. Естеги беше сред тях. Някой донесе подложки, възглавнички и лампи за стаята й.