Пазачите не разговаряха с нас. Кабира остави четката си и сключи ръце пред корема си. Лицето й не издаваше никаква емоция. Аз им обърнах гръб и продължих да рисувам. Знаех какво означава това, но не бях сигурна как да го приема. С радост — все пак най-после щях да получа свободата си! Със страх — вече нямах извинение да отлагам съдбата си.
Продължих да рисувам. Зад мен забързаните стъпки на крака, обути в сандали, тихо се плъзгаха напред-назад по каменния под. Заповедите на пазачите бяха кратки и резки. След това вратите към дайрахеси отново се затвориха и се заключиха. Цветето върху листа пред мен изглеждаше напълно обезобразено и никак не приличаше на модела във вазата върху масата. Щеше да ми се наложи да го нарисувам отново.
Кабира се изправи бавно. Аз надникнах през рамото си в стаята. Чернокосата жена все още стоеше на същото място, а Естеги беше застанала до вратата и чакаше заповеди. Орсеола отново се беше захванала с ръкоделието си. Изглеждаше така, сякаш се вслушваше в някаква музика, в мелодия, която само тя можеше да чуе. Кабира заобиколи новодошлата.
— Изглежда в добро здраве. Това е добре. На колко години си, момиче?
— Деветнайсет — отвърна тя шепнешком.
Кабира хвана брадичката й.
— Отвори уста.
Момичето се подчини, но погледът, който отправи към Кабира, не остана незабелязан от нас.
— Няма липсващи зъби. Това е добра възраст.
Кабира пусна брадичката й и изтри ръцете си в роклята й, сякаш беше разсеяна. Сякаш беше случайно.
— Той купи ли те?
Чернокосото момиче поклати глава и съвсем леко повдигна брадичка.
— Аз съм подарък от баща ми. Той искаше да зарадва везира и да остави добро впечатление у него.
— Тогава трябва да накараш баща си да се гордее. Естеги! Донеси два декоративни гребена от кутията ми с бижута.
Естеги се поклони и забърза към покоите на Кабира. Бавно навих рисунката си. Два гребена са повече от един. Всичко е по-добре от това да бъдеш продадена като робиня.
Момичето очевидно искаше да отиде в стаята си, но без да продумва и без излишни движения, Кабира я спря. Естеги се върна с гребените. Кабира бързо и изкусно вдигна косата на момичето с два медни гребена, точно както беше направила с моята.
— Носи ги.
След това съпругата на господаря ми излезе от залата, без да каже нищо повече. За миг момичето остана неподвижно и объркано и погледна към мен и Орсеола. Когато никой не каза нищо, тя стисна устни и изпъчи гърди.
— Казвам се Мериба — заяви тя, без да се обръща конкретно към някого. След това влезе в стаята си, като при всяко нейно движение гривните на ръцете и краката й издрънчаваха, и затвори вратата след себе си.
Оттогава прекарвам повечето време в стаята си. Нямам причина да излизам навън. Господарят ми вече не ме вика при себе си. Вместо това привиква Мериба. Описвам растенията, но ми е трудно да завърша работата си, защото господарят вече не ми дава хартия или мастило. Пиша тези редове на гърба на захвърлена рисунка. Това е последният лист хартия, който ми е останал.
Храната, която ми носят, е много проста. Едва сега осъзнавам привилегиите, които господарят ми е предоставял, защото бях любимката му. Сега той има нова любимка. Не ме е грижа, че храната е проста; бутам настрани месото и рибата и ям само зеленчуци, ориз и леща. Нищо друго не ме блазни. Единственото, което наистина ми липсва, е хартията.
He отварям кепенците на прозорците. Очите ми са чувствителни към острата светлина, вместо това държа лампите запалени ден и нощ. Понякога Кабира чука на вратата ми. Тя си мисли, че съм нещастна. Естеги ми носи пържена веджа, захаросани бадеми и сладки оризови кексчета. Всичко, което навремето поглъщах ненаситно. Храната идва от личната трапеза на Кабира. Като съпруга тя все още се радва на висок статус и почит. Но аз не докосвам храната. Кабира греши. Нямам нужда от утеха.
Не съм нещастна. Вътре в мен няма място за тъга. Аз сменям кожата си. Под тази стара кожа има една още по-стара. Тя е дебела и твърда. Ще издържи. Има белези по китките — по един за всяко приношение. Издялах си жезъл и изсуших билки. Някои от тях бих могла да дам на господаря, за да го приспя дълбоко. Тогава бих могла да взема ключовете. Една вечер да отида при извора. Да отключа вратите, една по една. Под пълната луна, така трябва да бъде. Със силата на това място, течаща в тялото ми, с приношение към вените на земята — кръв за кръв, — няма стени, които да спрат възраждането на старата Гарай.