— Хайде, не тъжи, обещавам, че ще те посетя скоро. — Стиснах здраво зъби. С ъгълчето на окото си можех да видя, че Мериба ме пронизва със злобен поглед. Изглеждаше като кавол, чиято плячка е била открадната от лешояди. — Междувременно мога ли да направя нещо, с което поне малко да те утеша?
Не вдигнах поглед.
— Хартия, господарю. Ако нямаш нищо против. Той се засмя леко.
— Все така скромна. — Последната дума очевидно беше насочена към Мериба. — Тъй да бъде.
Той помаха на Естеги да се приближи и прошепна нещо в ухото й. Тя се поклони и излезе от залата.
Искан отпи още една глътка от виното и се облегна назад, оглеждайки обкръжението си с наслада.
— Тук наистина е приятно. Вие, жените, определено си знаете работата, когато става дума за декориране. Цветя и така нататък. Слугите ми си нямат представа от такива неща.
— Заслугата е на Мериба, господарю — казах аз. — Това, което виждаш, беше създадено от нейните ръце.
Той не обърна внимание на изявлението ми.
— Съпруго, налей ми още вино. А сетне не можеш ли да ни рецитираш нещо? Някога беше много изкусна в рецитирането.
Кабира отново се овладя. С безизразно лице му наля още вино и се изправи на крака. За момент постоя мълчаливо и впи поглед в тихите сенки на залата, Мериба седеше малко по-нататък, върху купчината си от възглавнички и кожи. Искан не я беше поканил да седне до него на масата. Можех да видя, че се бори със себе си да държи чувствата си под контрол, но всички те се отразяваха върху лицето й. Гняв, ревност, омраза — и страх.
През онази вечер Кабира избра една от древните любовни елегии. Не мога да кажа какво я накара да го направи. Може би сантименталният тон на Искан. Може би някаква напълно различна причина, известна само на нея. Беше епическа поема за двама млади, които се влюбват един в друг още на първата си среща и се борят срещу безброй препятствия, за да се срещнат още един път. Накрая и двамата умират, всеки от своята страна на стената, без да успеят да се срещнат повторно. Много прочувствено произведение. Никога не съм изпитвала подобна любов. Чувствала съм желание — както в клана, така и в определени моменти с Искан. Обичах сестрите и майка си. Но любов, за която да съм готова да дам живота си? Чудя се дали такава любов съществува извън поемите.
Когато Кабира свърши. Искан изглеждаше замислен. После й благодари любезно и ме погали по бузата, преди да излезе от залата. Не беше отронил нито думичка на Мериба. При все това имах чувството, че цялата тази вечер беше демонстрация за пред нейните очи. Урок, който трябваше да научи. Заплаха: без благоволението ми ти си нищо. Ти нямаш нищо.
Мериба разбра посланието. Сега тя презира Кабира и мен. Но тъй като Кабира има по-висок ранг от нея, не може да й отмъсти по никакъв начин. От друга страна, аз стоя по-ниско от нея в йерархията и не представлявам опасност.
Докато се къпех, тя запали моя хербарий. Многогодишните ми усилия бяха унищожени. Всички притиснати цветя, рисунки и бележки. Останаха само личните ми записки — тайните записки, които бях скрила. Когато се върнах в стаята си, намерих само овъглени остатъци в огнения съд. Естеги стоеше до него и плачеше. Дрехите й бяха покрити със сажди, а ръцете й бяха черни.
— Опитах се да ги спася, Гарай. Опитах се, но тя не ме пусна, докато всичко не изгоря.
Обърнах ръцете й, за да огледам дланите й. Те бяха опърлени. Донесох вода, измих ги внимателно и ги намазах с алое. Естеги хлипаше, но не каза нищо повече. Усетих, че вътре в мен нещо се прекърши, нещо, което от дълго време беше заседнало в най-дълбоките ми недра. Твърде дълго.
След това излязох в градината. Получих разрешение, защото Мериба все още беше в немилост. Двама пазачи ме последваха, но после ме оставиха да се разхождам на воля. Беше студен ден без дъжд, но въпреки това всичко беше мокро. Отидох в малката горичка от зисмилови дървета, разположена до хълма на Анджи. Знам за какво могат да се употребяват смолата, листата, ядките и корените на тези дървета. Нямам нужда от бележки, за да знам тези неща. Познанието вътре в мен не може да бъде унищожено.
Лежах по гръб сред дърветата. Никой не ме наблюдаваше. В градината цареше пълна тишина. Птиците спяха с глави, сгушени под навлажнените им от мъглата криле. Насекомите търсеха подслон в мъха и кората. Земята беше влажна под елека ми. Зарових пръсти в мократа почва, чувствайки как се прекършват вейките и листата. Усещах силен аромат на живот и разложение. Затворих очи. Чувах леките водни капки, падащи от клоните на дърветата. Мъглата се плъзгаше около страните ми, клепачите ми. Едва доловим бриз полъхваше между короните на дърветата. Дишането ми беше спокойно и равномерно. В кръвта ми пулсираше непреодолим шепот. Напуснах тялото си. Бях напълно свободна. Нищо не ме обвързваше с това място. Духът ми стана лек и започнах да се издигам във въздуха. Най-напред видях тялото си долу на земята, след това то беше закрито от короните на дърветата, които останаха под мен. Зърнах океана на юг, Ареко на изток. Полетата и плантациите за подправки на юг и на запад. Пътищата прорязваха като тесни ивици зеления пейзаж. Ято гъски затъмниха небето с черните си тела и аз литнах след тях на север. Под нас се редуваха планини, езера и реки. Вятърът в крилете ни. Аз се отклоних на изток и оставих гъските зад себе си. Търсех сестрите си. Бях убедена, че ще ги намеря. Те ме привличаха като сигнални огньове. Стигнах надалеч, видях всичко и източниците на сила по цялата земя пламтяха като факли под мен. Планини, извори, реки, езера. Артериите на земята. Открих сестрите си — една по една. Те водеха различни животи — и добри, и лоши. Не успях да намеря само една. Най-малката. Гуера с кльощавите й ръце. От нея нямаше ни следа.