Върнах се в тялото си, щом усетих, че някой го разтърсва. Отворих очи и видях двамата пазачи, надвесени над мен. Миришеха на пот и израженията им бяха сурови. В коланите и на двамата бяха забодени кинжали. Внезапно с пъргавината на кавол измъкнах един от кинжалите им. Претърколих се на известно разстояние и преди да могат да ме спрат, порязах лявата си ръка. Оставих кръвта да потече в корените на зисмиловите дървета. Корени, достигащи дълбоко в земята. Защото в това се крие уникалността на зисмила: може да вирее дори в сухи и безплодни земи, понеже корените му намират водата, скрита дълбоко под повърхността. Вода, която другите растения не могат да достигнат. Короните на дърветата се поклащаха, приемайки моето приношение, и докато пазачите ме дърпаха към двореца, можех да усетя как кръвта ми говори с корените и как те я пренасят в подземните недра, първобитния източник на тяхната сила. Дълбоко под земята, откъдето и изворите водят началото си.
Анджи вече ме вкуси. Жизнената сила ме призовава. Зисмиловите дървета се превърнаха в свещеното ми място за приношения. Отивам там, когато имам възможност, и дърветата ми нашепват истини и ме изпълват със сила. Сега се обличам само в кафяво. Не мия косата си. Всички ме отбягват, дори и Кабира. Мериба мисли, че е пречупила здравия ми разум. Дори не подозира, че всъщност ме освободи. Единственото, което ми остана, са тези записки и хартията, която Искан ми даде, когато Мериба за кратко беше в немилост.
Сега пак е неговата любимка — той я привика при себе си и й подари накит за коса с нанизи от черни перли и слонова кост. Но в момента го няма, понеже за пореден път му се наложи да отпътува. На изток пак се разрази война и суверенният принц го изпрати да ръководи бойните действия. От заминаването му минаха две луни. Синовете на принца вероятно не са успели да подчинят онези, които трябва да бъдат подчинени, или да изколят онези, които трябва да бъдат изколени — не знам кое от двете. Възвръщам си все повече от стария ми живот: постя на свещените дни, пея свещените песни и играя свещените танци. Някои трябва да се танцуват посред нощ, но не мога да излизам навън под открито небе, какъвто е ритуалът, така че вместо това танцувам в стаята си. Тази сутрин Кабира ме отведе на една страна.
— Гарай. — Името ми не се отронва често от устните й. Тя ме погледна със сериозно изражение. Забелязах, че върху ръцете й са се появили първите старчески петна. Те са едва доловими, но издават годините, които са изминали. От колко време съм тук? Сонан, най-малкият син на Кабира, се роди скоро след като пристигнах. Вече е на девет години. Трудно ми е да проумея, че е минало толкова много време. Това означава, че аз също вече не съм млада.
Това е добре. Старата лечителка е по-могъща от младата. Колкото повече остарявам, толкова повече се задълбочава познанието ми.
— Гарай, чуваш ли ме? Трябва да престанеш. Мериба ще разкаже на Искан за промяната ти веднага щом се върне.
Аз я погледнах озадачено.
— Той няма да изтърпи подобно нещо. Разбираш ли? Луда жена в дайрахеси и домакинството му.
— Луда жена?
Тя поклати глава нетърпеливо.
— Ден и нощ припяваш на някакъв неразбираем език. Не се къпеш. И чувам страшни шумове от стаята ти посред нощ. Ако завръщането му съвпадне с новолунието, трябва да се пазиш. Разбираш ли? — Тя се обърна и се отдалечи, вдигнала високо тъмната си глава. Обърнах се с лице към Орсеола, която седеше и поправяше сандалите си.