Виждах, че има право. Очите на Мериба бяха хлътнали дълбоко, а кожата по страните й беше опъната. Дишането й беше тежко и накъсано. Дръпнах завивката на една страна и притиснах леко корема й. Всички знаци бяха лоши.
Тогава тя отвори очи и изпъшка. Очите й бяха напълно черни — около ирисите не беше останало бяло. Вътре в нея се отваряше бездна. Погледнах към Кабира, която най-напред стисна устни и после сякаш неволно избъбри:
— Ето това прави той, ако детето е момиче.
В този миг много неща ми се изясниха: синовете на Кабира и защо никога не отговаряше директно, когато я питах колко пъти е забременявала. Както и снощната разходка на Мериба и Искан до извора. Вътре в мен избухна омраза, яростна и разяждаща. Да злоупотребяваш по този начин със силата на земята! Да властваш своеволно върху живота и смъртта. Да премахнеш момичетата от цял един род и семейство, сякаш не струват нищо. Да поквариш и извратиш това, което би трябвало да се използва за добро!
Направих всичко по силите си за Мериба. Тя почти беше загубила съзнание от болка и не можеше да говори. Това, което й дадох, не й донесе голямо облекчение. Но раждането не продължи дълго. Бебето беше малко и в крайна сметка изплува сред прилив от кръв и вода. Държах я в ръцете си, докато мъничките й дробове се бореха да поемат дъх. Всичко в това дребничко тяло беше съвършено: пръстчетата и малките й нокътчета, свитите й крачета, нежните й петички. Клепачи като венчелистчета.
Това беше най-ужасното нещо, което някога съм виждала. Тя искаше да живее, но беше твърде малка. Положих я на гърдите на майка й, където пое последния си дъх. Извърнах поглед. Вторачих се през прозореца. Никога не съм се чувствала толкова безсилна.
Мериба вече не осъзнаваше какво се случва. Тъмната вода я раздираше отвътре и я караше да се тресе и да се гърчи. Ужасна смърт. Кабира, Естеги и аз седяхме край леглото й до последния момент. Кабира държеше едната й ръка, а аз — другата. Мърморех молитви към земята, за да приеме тялото й и да го дари с нов живот. Тук в Каренокой имат различни вярвания, но като лечителка е мой дълг да придружа умиращия до отвъдното. А и ние, Мериба и аз, споделяхме един и същ мъж. Това е връзка, която не може да се разкъса.
Когато най-после напусна раздираното си от болка тяло, ние постояхме още малко, без да продумваме. Слънцето сияеше през прозореца и от градината се разнесоха детски гласове. Синовете на Кабира си играеха отвън. Затворих среднощночерните очи на Мериба. Естеги опъна завивките около двете тела. Кабира запали три свещи. Не мога да кажа, че скърбя за Мериба. Но скърбя за дъщеря й. Момичето, чийто баща предпочете да захвърли живота й. Мъничкото й тяло едва се очертаваше под завивките. Косата на главичката й беше гъста и черна.
Излязохме от стаята. Кабира изпрати Естеги да извести за смъртта на клетата майка и дъщеря й и заповяда да ни донесат чай и супа, за да се подсилим. Ядохме заедно в малката сенчеста стая. Тя беше поръчала супа със зеленчуци и гъби и аз й бях благодарна, че вътре няма месо.
Щом се нахраних, погледнах към Кабира.
— Ти си оцеляла.
Кабира дълго време съзерцаваше червената купа, поставена пред нея.
— Три пъти. — Замълча. — Мисля, че оцелях, защото съм израснала с водата на Анджи. Развила съм поносимост, въпреки че никога не съм отпивала от нея, когато е била оаки. При все това тялото ми беше привикнало към силата й.
— Затова ли се тревожеше за бременността й?
Кабира кимна бавно.
— Въпреки че не знаех, че ще я убие.
Вратите на стаята се разтвориха с трясък и Искан нахълта вътре. Без да продума, той се втурна в стаята на Мериба. Остана там съвсем за кратко, след което отново излезе. Ние се хванахме за ръце и го погледнахме мълчаливо. Той се вторачи в нас.
— Тя е мъртва!
— Това не би трябвало да те изненадва — отвърна Кабира. Изумих се от куража й. В очите на Искан пламтеше дива ярост и те бяха станали почти толкова черни, колкото бяха очите на Мериба, преди да умре.
— Нямах такова намерение. Ти! — Той посочи към мен. — Ти си я убила с отровите си! Винаги си й завиждала!
— Даде ли й от водата на Анджи, Искан? — Очите на Кабира пламтяха, си я убил, не Гарай.
Ако си го направил, тогава ти
— Тихо, жено! — Искан я удари през устата. — Стража! — Той посочи към мен. — Трийсет удара с камшик!
Наказанието ми беше изпълнено веднага. Там, в стаята, пазачът се опита да свали елека ми, но аз го спрях. Свалих го сама, както и камизолата под него. Нагънах ги внимателно и ги поставих върху възглавницата. След това се приведох.
Всеки удар оставяше нова кървава ивица. Всяка от тях беше приношение. Трийсет нови белега и ги посветих всичките на Анджи, на Мериба, на новороденото момиченце, на всички дъщери на Кабира и на сестрите си.