Ако наистина вярваше, че аз съм виновна за смъртта на Кабира, щеше да ме убие. Но той знаеше чия е вината. Въпреки че отказваше да понесе отговорността.
Сега той има четири нови наложници. Млади, красиви, лесни за контролиране. Не мога да ги различа една от друга. Те са изключително заменяеми, каквото е било и намерението му. Той не желае никога повече да се привързва към някого. Защото можех да видя в очите му, че се беше привързал към Мериба, или поне дотолкова, доколкото беше способен да изпитва привързаност към някого. Една от тези наложници вече е бременна. Мисля, че ще й позволи да задържи бебето, независимо от пола му.
Кабира се промени. Нещо я измъчва. Не знам какво е то, но се тревожа за нея. Вътре в нея усещам тъмнина, която не мога да достигна. Не говорим за подобни неща, но все по-често търсим взаимната си компания. Орсеола не общува с никого, но Естеги, Кабира и аз отново седим заедно, занимаваме се с рисуване и писане и пием чай. Аз също се измъчвам от безспирни мисли. Защото сега съм решена да извърша нещо по-голямо от приношение. Сега копнея за нещо повече от отмъщение. Ще освободя Анджи, въпреки че не знам как бих могла да го постигна.
Кабира
Една вечер Естеги ме събуди с вестта, която очаквах от толкова дълго време; майката на везира скоро щеше да издъхне. Като съпруга на Искан беше мой дълг да бдя до смъртното й ложе, затова двама пазачи съпроводиха мен и Естеги през златните порти на дайрахеси. За пръв път от издигането на новия дворец ми се позволяваше да прекрача прага на резиденцията, която Искан беше построил за майка си. Там, където тя беше отгледала синовете ми, държейки ги далеч от мен. Беше ги отгледала да приличат на баща си, особено най-големия ми син. И тримата бяха заспали, а аз заповядах да не ги събуждат. Още не.
Минахме през големи, но почти празни стаи. В една от тях, с под от розов и бял мрамор и много колони, лакирани в червено, нямаше нищо друго освен олтар, на който горяха тамян и свещи. Подът пред олтара беше обсипан с розови листенца. Сигурно беше в памет на бащата на Искан.
Старицата не знаеше, че мъжът й е бил убит от собствения им син.
Стъпките ни отекваха, докато забързано минавахме през стаите. Докато Естеги ме водеше, ми хрумна, че трябва да е била тук и преди. Тя, обикновена прислужница, се движеше по-свободно из двореца от мен, съпругата на везира. Гледах как дългата й, слаба сянка се плъзга по пода и за миг ме прониза остра завист. Като мимолетно проблясване на лунен лъч във водите на Анджи. После отново ме завладя пълна безчувственост.
Старицата лежеше в стая, изпълнена със сенки и трепкащи пламъци. До краката й седяха няколко оплаквачки. Лицата им вече бяха боядисани в бяло, в ръцете си държаха медни звънци, с които дрънчаха, и пееха оплаквачески песни, упътващи душата, след като напусне тялото. На нощната масичка бяха наредени съдове, напълнени с всичко, от което Изани ак Ошиме-чи щеше да се нуждае за последното си пътуване. Златни и сребърни монети. Тамян, тютюн и вино. Седем черупки за седемте рибари. Вторачих се в предметите и си спомних за родителите ми, които бяха починали без тези подаръци. И за двете ми сестри и брат ми, споминали се без оплаквачки, които да им помогнат за пътуването към отвъдното.
Изани лежеше върху планинка от копринени възглавници. Завесите около леглото й бяха разтворени, но въпреки това тя беше обгърната от мрак. Естеги коленичи до вратата. Бавно, с изпълнени с достойнство стъпки се приближих до свекърва си.
Отначало не ме забеляза. Тънките й устни потръпваха нервно, сякаш се опитваше да промълви някакви думи или да си поеме дъх. Хлътналите й очи се въртяха насам-натам. Ръцете й лежаха неподвижно върху завивката. Наведох се и я погледнах право в очите.
— Тук съм, мила майко. — Вложих в тези думи цялата отрова, която можех да събера, но говорех толкова тихо, че оплаквачките да не могат да ме чуят. — Тук съм, за да се уверя, че ще получиш прощаването, което заслужаваш.
Лутащият й се поглед се съсредоточи върху мен, а ръцете й продължиха да треперят.
— Искан. Искан,
— Той не е тук. В Ареко е. Проводих му вест, но се страхувам, че няма да може да дойде навреме. Посланието може да се забави. — И тогава й се усмихнах. Това беше усмивката, която бях научила от самия Искан. — Но ако искаш, мила майко, можем да поговорим за Искан.
— Да. Синът ми. Моят прекрасен син. — Дишането й стана накъсано и неравно. Беше разтревожена, но не и уплашена. Все още не.