— Мога да ти разкажа много неща за него. Искаш ли да чуеш? Нека да започна от началото. Нека да ти разкажа за всички животи, които любимият ти, безценен син е отнел.
Тя пое дълбоко дъх и се опита да проговори, но аз не й дадох възможност. Разкрих всичко. Всичката кръв по ръцете на Искан. Започнах от началото и не пропуснах нито една подробност. Приближих се до лицето на умиращата жена и безмилостно назовах всяка клета душа, за чиято смърт знаех. Можех да приведа доказателства за всеки един случай и обяснявах подробно връзките. Първоначално тя не ми повярва. Стисна устни и извърна поглед. Но не можеше да затвори ушите си. Не можеше да се отърве от мен. Когато започнах да разказвам как Искан беше убил собствения си баща и как след това ми беше описал това убийство, слънцето вече се издигаше на небето. От гърдите й се изтръгна ужасен писък, а аз стиснах ръката й и направих знак на оплаквачките да продължат да пеят, защото неизбежният край наближаваше.
— Лъжкиня — изхриптя тя. — Дай ми нещо за пиене.
— Жадна ли си? — прошепнах в ухото й. — Да не би да те изтощих с изброяването на злодеянията на сина ти? — Вдигнах една празна купичка от съседната маса и я притиснах към устните й. — Ето, отпий дълбока глътка от тази студена вода. Нека да те успокои така, както ти ме успокои, когато тъгувах по синовете си. Когато ридаех за дъщерите, които Искан ми отне. Надявам се да ти донесе същата утеха, която ти ми даде.
Оплаквачките дрънчаха със звънците си, навън се зазоряваше, а Изани все още беше жива. Започнах да се страхувам, че Искан ще успее да пристигне, преди душата й да напусне тялото й. Бях подкупила пратеника с един от накитите си, за да не бърза. С това си действие бях поела голям риск. Реших да не мисля какво щеше да ми причини Искан, ако разкриеше действията ми.
Изброих всички злодеяния, които Искан беше извършил, и може би преувеличих осведомеността си с някои догадки. Изани се гърчеше като червей, усещах вкисналото разложение на смъртта в дъха й, но въпреки това духът й не се предаваше. Искаше да види сина си. Не можех да позволя това да се случи. Тя не биваше да му разкрива казаното от мен, а и не възнамерявах да й дам нито миг покой преди смъртта й.
— Той никога не извършва приношения към духа на баща си — прошепнах, притиснала устни към ухото й. — Не почита паметта му. Нито ще си прави труда да почита твоята памет. — Усмихнах се, знаейки, че макар да не можеше да види усмивката ми, можеше да я чуе в гласа ми. — Но добрата съпруга почита паметта на починалата си свекърва. Тя прави приношения в правилните дни. Грижи се духът да не се лута с празни ръце и да не гладува сред мъртвите си събратя. Каква късметлийка си, че имаш толкова внимателна снаха. Снаха, която ще ти окаже същата обич и уважение, които ти й демонстрира приживе. Ще ти дам точно това, което заслужаваш; ти, която ми отне синовете; която напълни главите и сърцата им с лъжи за мен, собствената им майка.
Последният поглед, който отправи към мен, беше изпълнен с ужас. Забих дългите си нокти дълбоко в сухата й, беззащитна длан. За миг ми се стори, че можех да видя смъртта й, която беше много близо. Събрах всичките си сили, за да я придърпам още по-близо, и нещо забуча в ушите ми. Може би в крайна сметка вътре в мен все още имаше малко оаки.
— Ще се погрижа да бъдеш забравена, преди да е минала една луна.
Тя изхленчи и волята й се прекърши под моята. В същия миг пое последния си дъх.
Искан пристигна малко по-късно. Дълго седя от другата страна на леглото на майка си, притиснал глава в гърдите й. Аз все още държах ръката й, която постепенно изстиваше. Тя щеше да знае, че съм там. Духът й нямаше да забрави.
В този миг в душата ми проблесна искрица надежда. Възможност, макар и съвсем малка. Дълго време обмислях плана си. От смъртта на Мериба бяха минали няколко години. Новите наложници пълнеха дайрахеси с децата си — както момчета, така и момичета. Но въпреки това трябваше да бъда търпелива. Имах само един шанс. Ако се провалях, нямаше да имам втори. Вече бях стара — захвърлена в сенките, забравена. Това беше последната ми възможност да пристъпя напред и да се преборя за трохичка щастие, преди да избледнея, да изчезна и да се превърна в нищо.
През онзи ден, край смъртното ложе на Изани, направих първата крачка. Протегнах се над завивката и хванах ръката на Искан. Другата ми ръка все още държеше съсухрената длан на Изани.
— Искан ак Хонта-че. Велик везир на Каренокой и всичките му васални земи. Дясна ръка и опора на суверенния принц. Мой съпруг. Позволи ми да те утеша в този тежък момент — аз, която те познавам по-добре от всеки друг.