Той вдигна поглед и се вторачи в мен. Очите му бяха кръвясали и за един кратък миг се изненадах, че беше способен да скърби. Но това не беше скръбта на любещ син за починалата му майка. Това беше болката на мъж, който беше изгубил единствения човек, който споделяше представата му за самия него: непогрешим, съвършен, постоянно обезкуражаван, ограничаван и неразбран от околните.
— Благодаря ти, съпруго — беше единственото, което каза, стискайки ръката ми.
И в онзи момент, както винаги, той беше сляп за дълбочината на омразата ми. Беше толкова арогантен, че не бе способен да осъзнае до какви последствия водеха делата му и как се отразяваха върху другите хора. Аз бях негова съпруга. В продължение на много години бях тиха и покорна. Верността ми към него беше очевидна.
Разбира се, омразата не беше единственото, което изпитвах към него. Борих се жестоко да потуша всяко друго чувство и да оставя място само за отвращението. Но някога го бях обичала. От тази любов остана ехо, което някога не бих могла да заглуша. Винаги съм се презирала заради него, но сега си простих. Без това ехо нямаше да мога да сторя това, което трябваше да се направи.
Пуснах ръката на мъртвата жена и изведох съпруга си от стаята, докато оплаквачките издаваха последните си вопли и дрънчаха със звънците си, за да чуят всички в задгробния свят, че нова душа е поела натам.
Закарах Искан в покоите си. Бях заповядала на Естеги да ги направи възможно най-уютни и да донесе всички любими лакомства на Искан. Погрижих се да го настаня удобно на главното място и наредих на млада прислужница да му вее с ветрило, за да облекчи жегата, която не желаеше да се разсее, въпреки че слънцето слизаше все по-ниско на небето.
Искан отпи от виното, след което седна с объркано изражение на лицето, все едно беше малко момче. Косата му беше посивяла около слепоочията и въпреки че все още беше добре изглеждащ мъж, около очите му се бяха образували горчиви линии, които приемах като белезите, оставени от Анджи, и вече не можеше да бъде считан за красив.
— Огромна загуба е за един мъж да няма живи родители — каза той. Аз склоних глава, за да не може да види лицето ми.
— Така е, Искан-че. Вероятно в такъв мъчителен ден един мъж би могъл да намери утеха в синовете си?
Искан ми се усмихна.
— Кабира-чо, ти наистина ме познаваш добре. Повикай ги.
Не ги бях виждала от много луни. Направих това предложение заради самата себе си и бях предупредила слугите им, затова те бяха облечени и готови да утешат баща си.
При влизането им сърцето ми се сви. Корин беше млад мъж, широкоплещест и хубав, облечен в бели траурни одежди. Той ми се поклони почтително, допирайки ръка до челото си, след което прегърна сърдечно баща си и го целуна по двете бузи. Енон беше огледално копие на по-големия си брат, но с по-къса брада и по-тесни рамене. Той ми се усмихна сдържано и ме целуна по двете бузи. Вдишах дълбоко аромата му на розова вода и пот и алчно смуших този спомен в сърцето си.
Малкият Сонан вече не беше малък. Едва навършил четиринайсет години, вече беше получил собствен меч и кон. По повечето неща приличаше на двамата си по-големи братя, но най-много ми напомняше на моя брат Тихе. И двамата се разсмиваха лесно и носеха радост на заобикалящите ги. Всички обичаха Сонан: от слугите до почитаемите гости, от готвачите в кухнята на Искан до самия суверенен принц.
Той не знаеше дали трябва да последва примера на Корин или на Енон, затова, след като ми се поклони, застана неловко пред мен, колебаейки се как да постъпи. Направих му знак да прегърне баща си. Ръцете ми копнееха да обвият тънкия му врат и да притиснат кльощавите му рамене в тялото ми, но знаех, че Корин ще го нахока, ако допусне това да се случи. Енон можеше да прави каквото поиска. Той беше достатъчно голям.
По лицата на тримата млади мъже се виждаха следи от тъга и сълзи. Тяхната баба им беше като майка. Тя ги беше отгледала, понеже аз бях лишена от тази възможност. Тя беше надзиравала дойките и учителите им и ги беше научила да бъдат мъже. Мъже като баща си. Сега те разговаряха с него, спомняйки си за починалата и пиейки в нейна памет. Дори на Сонан му беше позволено да пие вино и скоро бузите му почервеняха. Когато двамата му по-големи братя се унесоха в разговор с Искан, той се приближи до мен.
— Чо?
— Да, сине?
Всеки път, щом ми се удаваше да изрека тази дума, сърцето ми завързваше ритъма си.
Той въртеше чашата в ръката си и избягваше погледа ми. Аз чаках мълчаливо, въпреки че не исках нищо друго, освен да го притисна в обятията си.