— Но Корин не иска да се ожени за дъщерята на Ерабан, така ли? Да не би да е грозничка или обезобразена по някакъв начин?
Искан отново смръщи чело.
— Няма нищо подобно. Не е най-красивата жена, но не е обезобразена и честта й не е опетнена. Съвсем спокойно бих могъл да я избера за негова съпруга и без цялата област като зестра. Но той си е втълпил, че иска да се ожени за жена, която сам си е избрал. И единствените неща, които му се въртят в главата, са меки, кръгли гърди и хубаво личице! — Искан отпи голяма глътка от виното. Вече беше изпил доста, което ме радваше. Бързо донесох още вино и напълних чашата му, преди да продължа да го масажирам.
— Ти сам си избра съпругата.
Искан се разсмя.
— Да, и със сигурност не заради хубостта ти. Точно като дъщерята на Ерабан, ти дойде със зестра. Корин трябва да разбере, че би могъл да се наслаждава и на сочна плът, но настрана. Браковете се уреждат по други причини.
Думите му ме жегнаха. Дори и след цялото това време все още ме болеше. Вярвах, че ме е обичал… някога. Вярвах, че някога ме е смятал за хубава.
— Ти си мъдър мъж. Корин трябва да се вслушва в думите на баща си.
Искан въздъхна.
— Винаги е бил инатлив и изпълнен със собствени идеи. Енон е по-лесен за направляване.
— Вероятно би могъл да подсладиш предложението? — Свалих крака му от скута си и седнах на една възглавница. — Потърси петте най-красиви жени в кралството и позволи на Корин да си избере сам наложници. Като сватбен подарък.
Не ми е лесно да призная, че изрекох тези думи. Че заложих толкова безметежно живота на тези момичета, както и живота на Корин. В онзи момент животът ми означаваше толкова малко за мен, че не ценях особено високо и живота на другите.
Искан се усмихна и вдигна чашата си към мен.
— Кабира, малко от мъдростта ми се е предала и на теб. Честна дума! Тъй да бъде. И силата и мощта на Каренокой ще нараснат, а с тях и моята власт.
Той отново беше в добро настроение. Това го накара да погледне на мен по по-различен начин през онази вечер, а и се бях погрижила главата и преценката му да бъдат силно замъглени от виното. Аз също пих. Имах нужда да съм леко опиянена, за да мога да осъществя плана си. Страхувах се. Но изпитвах и друго чувство: самота. От толкова дълго време никой не ме беше докосвал. Някога бях обичала този мъж. Някога го бях желала.
Задачата не се оказа толкова трудна, колкото очаквах.
Познавах Искан от дълго време. Знаех какво му харесва. Предложих му подходящата смесица от смиреност и покорност, от момичешко възхищение и свенливост. Единствената слабост на Искан беше ласкателството. Той никога не се уморяваше да слуша за собственото си превъзходство. И така се озова точно там, където го исках.
Озова се между краката ми. А семето му — в корема ми.
Знаех, че е момиче. Всичко в тази бременност приличаше на онези, които Искан абортираше, когато Анджи му показваше, че плодът е от женски пол. Ужасно се страхувах, че той ще разбере, че съм бременна. Трябваше да успея да задържа дъщеря си. Трябваше да имам нещо свое. Някого, когото да обичам. Който беше само мой. Мисълта за дъщеря се породи у мен, когато Мериба се бореше за живота си. Оттогава дебнех подходящия момент. Чаках Изани да умре. Докато беше жива, не можех да осъществя плана си.
Беше по-лесно да крия бременността си, отколкото бях предполагала. Искан вероятно беше засрамен, че ми бе позволил да го прелъстя. На мен, една грозна стара жена, при положение че имаше толкова много красиви наложници, които можеше да привика в леглото си. Мислех, че може би той… не знам. Бях достатъчно глупава и наивна да повярвам, че може би нещо се е променило. Но той продължаваше да ме избягва. Никога не е имал навика да посещава покоите ми, затова се бях затворила там и си кротувах. Изани вече я нямаше и не можеше да ме шпионира и да ме издава на сина си. Денят вече се беше удължил, когато най-после се осмелих да излизам в градината в дните, когато знаех със сигурност, че Искан не е в двореца. Никога не прекрачвах прага на голямата зала на дайрахеси. Шиех дрехи за малкото си момиченце и внимателно ги криех. Четях и преписвах поезия. Рисувах. Но след известно време това не беше достатъчно. Понякога, когато повечето от обитателите на дайрахеси ги нямаше, се престрашавах да ходя в малката библиотека и започнах да чета свитъците, които се съхраняваха там. Това бяха най-вече класически произведения, които вече бях чела много пъти, но все пак успяваха да запълнят времето ми. След като изчетох всичко, което можех да намеря в тази библиотека, у мен се събуди желание за повече. Сякаш момичето в утробата ми, което сега риташе в корема ми, жадуваше да й дам нещо повече от физическа храна. Тя искаше познание.