Знаех, че Искан има голяма лична библиотека. Там съхраняваше свитъците, които събираше от всички краища на земята, включително и ръкописи, които не можеше да разчете, само и само да лиши другите от възможността да получат достъп до знанията, които съдържаха. Изведнъж усетих у себе си нетърпим глад за свещени книги.
Единственият човек, който ме навестяваше в доброволния ми затвор, беше Сонан. Верен на думата си, той ме посещаваше от време на време. Не толкова често, колкото би ми се искало, дори не толкова често, колкото той би желал, но винаги когато успееше да се измъкне от зорките погледи на Искан и Корин. Корин щеше да се ожени за дъщерята на губернатора на Амдураби. Той си избра четири наложници, всяка по-хубава от предходната. И той, и Искан бяха заети с приготовленията и от време на време Сонан успяваше да се промъкне незабелязано в покоите ми. С изключение на Искан, синовете ми бяха единствените мъже, на които им беше позволено да влизат в дайрахеси.
Сонан не подозираше нищо за състоянието ми, понеже беше твърде млад и наивен. Обличах се в широки елеци, а той нямаше опит с бременни жени. Често седяхме на най-хубавата ми маса, която винаги беше отрупана с любимите му ястия. Жалко, че не можех да ги приготвя сама, но при все това давах на слугите подробни наставления как трябва да направят всичко. Толкова се радвах, че мога да седя срещу най-малкия си син, без някой да ме наблюдава, без да трябва да търпя острите забележки и неодобрението на Изани. Никой не се опиваше да застане между нас и можех да съзерцавам до насита хубавите му очи, нежната му брадичка, бързата му усмивка. Ако исках, можех да хвана ръката му, да я задържа, да усетя топлата му кожа до своята.
След четиринайсетте години, през които бяхме разделени, у него се усещаше известна резервираност, Той беше учтив и почтителен, но между нас не се появи незабавна близост. Изани беше напълнила главата му с толкова лъжи за мен, а баща му и най-големият му брат го бяха накарали да се съмнява в собствените си качества и инстинкти. Той искаше да повярва, че съм любяща майка, но не можеше да се престраши. Поне не в началото. И въпреки че ми беше много тежко, оставих нещата да се развиват от само себе си. Простичко и приятно говорехме за всичко, за което можехме да се сетим, докато луните се изнизваха и коремът ми растеше. Говорехме за любовта му към язденето и лова и как не обичаше бойните тренировки. За това колко трудно му се удаваше да научава текстове наизуст, както изискваше учителят му, но че беше добър в писането и копирането на рисунки. Обичаше да плува и да гребе в езерото и имаше неколцина добри приятели измежду придворните на суверенния принц.
— Много обичам да чета — казах му един ден, когато най-голямата лятна жега вече беше преминала. Седяхме в сенчестата ми стая, където току-що беше преял с пържена веджа. Отвън птичките припяваха и две изгубили се пеперудки пърхаха из стаята. Сонан следеше движението им с очарован поглед. — Вече изчетох всичко в нашата библиотека.
— Татко има огромна библиотека в Къщата на усамотението — отвърна Сонан, избърсвайки малко захар, полепнала по долната му устна. Наклоних се и леко докосвайки устата му, махнах последните остатъци от захарта. Той ме погледна изненадано, но в очите му зърнах топлина, която накара сърцето ми да пее от радост. — Мога да ти донеса няколко свитъка.
— Сине, това би ми доставило голямо удоволствие, но не искам заради мен да си навлечеш гнева на баща си.
Сонан махна с ръка.
— Двамата с Корин отпътуваха за Амдураби. Сватбата ще се състои там, понеже татко твърди, че е важно хората да видят Корин и Ханай заедно и така да узнаят кой е новият им владетел.
— Ханай, значи така се казва?
Сонан кимна. Досега не бях чувала името й. За всички тя беше просто дъщерята на губернатора, а не личност със собствено име.
— А това означава, че никой няма да забележи, ако ти донеса няколко свитъка. Майко, какво би искала най-много да прочетеш?
Внезапно пред мен се разтвори цял един непознат свят. Сонан ми носеше толкова свитъци, колкото пожелаех. Аз четях ли, четях. Той ми описваше рафтовете и постепенно придобих представа за вида на библиотеката на Искан. Научих как подреждаше свитъците си. Къде държеше историческите творби, местоположението на медицинските текстове, както и къде криеше най-тайните произведения — онези, в които се говореше за източници на сила из целия свят, подобни на Анджи. Тези свитъци бяха твърде малко и някои от тях бяха написани на езици, които не знаех, и описанията в тях често бяха неясни и объркващи. Те целяха да заблудят непосветените. Но с търпение успях да дешифрирам и разбера голяма част от тях. Сякаш детето вътре в мен понякога ми помагаше. Тя се обръщаше и веднага проумявах нещо, което дотогава ми се струваше неразбираемо. Риташе с краче в ребрата ми и пред очите ми се появяваха схеми и модели. Тя беше създадена от семето на Искан, а той беше препълнен със силата на Анджи. Може би част от тази сила живееше и в детето, което носех в утробата си.