Рядко излизах от покоите си, но въпреки това странствах из целия свят. В някои текстове проследявах пътувания през необятни океани към далечния север, изток и юг. След това изучавах вещи описания на функциите на тялото и плавах по човешките кръвоносни пътища. Летях сред звездите високо в небето, плувах с рибите в морето, наблюдавах смяната на сезоните заедно със земеделците. Седях с владетелите на техните тронове и с престъпниците в килиите им. Борех се с чужди богове, съзерцавах сътворението на света, размишлявах върху това кое е добро и правилно, каква е природата на истината, и спорех с най-старите велики учители по въпросите на етиката.
Това щеше да бъде най-прекрасният период от живота ми, ако не беше постоянният страх, че ще ме разкрият.
Една сутрин, когато жегата беше напуснала Охадин и около двореца духаха студени ветрове, седях край първия есенен огнен съд и четях. Бях се съсредоточила върху един свитък, който Сонан ми беше донесъл предния ден и който беше от тайния раздел на библиотеката на Искан. За пръв път попадах на текст, в който се говореше за Анджи. Беше древен и написан на някакъв код, с тайнствени символи. Искан беше добавил собствените си бележки към текста в опит да го разтълкува с помощта на Анджи, но не беше стигнал далеч. Очевидно Анджи не искаше да му съдейства във всичко. Знаех, че само ако получех достъп до водата и под нарастващата луна, щях да успея да разчета съдържанието на този текст тъй лесно, все едно беше писан на собствения ми език. Сега едва успявах да различа някои взаимовръзки. Когато момиченцето в утробата ми риташе, между символите се прокрадваше смислова нишка. Видях змия, ябълка, петолистна роза.
— Трябва да внимаваш.
Сепнах се и изпуснах свитъка, който държах в ръка. Гарай седеше с кръстосани крака върху копринена възглавничка от другата страна на огнения съд. Толкова бях погълната от текста, че не я бях чула да влиза. Опитах се да придърпам елека върху издутия си корем, но нямаше смисъл. Острият поглед на Гарай не беше изпуснал нищичко.
Вдигнах свитъка, за да се уверя, че не се е повредил. След това се облегнах назад, демонстративно скръстих ръце върху корема си и срещнах погледа й с нескрито предизвикателство. Тези бледи очи — винаги малко ме плашеха. Не можех да привикна към тях.
— В коя луна си? — попита Гарай.
Не отговорих и верижките върху гребена й издрънчаха леко, щом наклони глава на една страна. Бледата й кожа се беше зачервила от горещината на въглищата. Беше толкова слаба, че ключицата й изпъкваше рязко от деколтето на елека й на фона на танцуващите отблясъци на жаравата. Спомням си ясно как беше облечена, с гълъбовосин елек без бродерия или украса, с широки панталони, падащи свободно, в по-светъл оттенък на сивото. Не носеше други украшения в косата си освен гребена. Около устата й имаше бръчки, които дотогава не бях забелязвала, а кожата около очите й беше набраздена с много линии, тънки като крачетата на паяк. Времето не беше простило и на нея. Но за разлика от другите жени, Гарай като че ли не се съпротивляваше — тя го приветстваше.
Тя въздъхна и впи поглед в корема ми.
— Мисля, че не ти остават много луни. Може би две? И никой не знае за това?
Стиснах устни.
— За каква ме вземаш… обикновена наложница? Бях изключително предпазлива.
— A в последно време Искан непрекъснато е в Амдураби. Добре. Но ако сега узнае за бременността ти и реши да се отърве от момичето, това ще бъде много опасно за теб. Няма значение колко привикнала си към оаки водата. Бременността ти е в твърде напреднал стадий. А и ти си твърде стара.
— Затова и никога няма да научи.
— Какво ще правиш, когато тя се роди?
Поколебах се. Забих поглед в ръцете си, където започваха да се разпространяват първите тъмни петна — знак, че вече не бях млада. Планът ми беше моята тайна. Толкова дълго го обмислях и усъвършенствах. Но Гарай можеше да го разкрие на Искан още сега, ако такова беше желанието й. Нямаше значение дали й бях казала.