— Как се досети? — попитах я, за да спечеля малко време.
— Не излизаш от покоите си. Срещаш се само със сина си. Знам, че прекара нощта с Искан след смъртта на майка му. Не беше трудно да се досетя какво се е случило.
— Някой друг знае ли за това?
— Орсеола. Но не защото съм й казала нещо. Видяла го е в сънищата ти.
Орсеола. Тя беше непредвидима. Опасна. Не я разбирах и никой не можеше да отгатне какво ще каже или ще направи.
— А другите?
Сега беше ред на Гарай да изсумти.
— Въобще не ги е грижа за теб. За тях ти си също толкова невидима и незначителна, колкото някое изрисувано пано, стига да не се радваш на благоволението на господаря им. Интересуват се само от ранга си и мястото, което заемат в йерархията на предпочитаните наложници, както и коя е настоящата любимка на Искан. — Изражението й се помрачи. — Вината не е тяхна. Нямат нищо друго в живота си. Три от тях дори не могат да четат. Тогава как да запълнят празните си дни?
— Сега, когато Изани вече не е тук, за да ме наблюдава, смятам да представя момичето за син.
Гарай повдигна вежди. Тя потъна в продължително мълчание и заби поглед в мен. После се вторачи в жаравата. Аз стиснах здраво ръцете си. Опитах се да запълня съзнанието си с пращенето на въглищата, тракането на кепенците от вятъра, самотния крясък на птица, долитащ отвън. Детето в корема ми се беше свило и не помръдваше. Изчакваше.
— Трябва да бъдем много внимателни. Мога да й бъда дойка, за да не дойде някой външен човек. Ти ли ще я кърмиш?
Кимнах. Пръстите се забиха в дланта ми. За миг спрях да дишам.
— Добре. Това ще намали риска. Просто никога не трябва да му даваме повод за съмнение. Ще говоря с Орсеола. Тя е слабото ни звено, но има шанс да ни сътрудничи. — Гарай се усмихна горчиво и се изправи.
Протегнах ръка. Опитах се да си възвърна контрола върху ситуацията.
— Защо ми помагаш?
Смущаващо бледите очи на Гарай премигнаха.
— Не помагам на теб. Помагам на нея. — Тя посочи към корема ми. — Ти си направила своя избор. Но тя не е.
Когато излезе от стаята, трябваше да полегна малко. Момиченцето риташе в долната част на корема ми, срещу най-нежните ми вътрешности. Тогава започнах да се питам какво бях сторила.
Присъни ми се Лехан. Тя не каза нищо. Само ме погледна, после ме бутна с двете си ръце и аз започнах да падам, падам.
Момиченцето се роди след една луна. Искан се беше завърнал от Амдураби, но така и не стъпи в покоите ми. Аз се спотайвах, подобно на мишка, която се страхува да не я открие котката. Не виках слугите, вместо това Естеги и Гарай се грижеха за мен. Естеги знаеше за детето. Тя масажираше подпухналите ми крака всяка вечер, мажеше издутия ми корем с бадемово масло и ми правеше компания в безсънните нощи, когато ритниците на бебето не ми позволяваха да заспя. Когато родилните мъки започнаха и контракциите ме накараха да се задъхвам и да стена от болка, исках да я чуя да чете на глас от последния свитък, който Сонан ми донесе от библиотеката. Знаех, че мога да се доверя на Естеги и че тя няма да каже на никого за забранените текстове, както и че има приятен, дълбок и нежен глас. Но не можеше да чете.
— Доведи Гарай — просъсках между болезнените спазми.
Естеги се поклони и забързано излезе от стаята. Времето до завръщането й ми се стори безкрайно дълго и аз лежах безпомощно, борейки се да възпра писъка, който отчаяно настояващо да излезе навън. През онази нощ никой не трябваше да чуе, че в спалнята ми се ражда дете.
Те се промъкнаха толкова тихо, че дори не забелязах, че са влезли в стаята, докато не застанаха до килима, на който бях приклекнала. Очите на Гарай блестяха на светлината на лампата.
— За малко да ни разкрият — прошепна тя. — Една от наложниците се събуди. Надявам се никой да не забележи, че леглото ми е празно.
Сред цялата тази болка нямаше място за страх.
— Чети — изпъшках и посочих към свитъка.
Гарай се приближи до масата и го огледа любопитно.
— Откъде го взе?
Махнах ядосано с ръце. Още един нож прониза корема ми и ми отне способността да говоря. Естеги отговори вместо мен.
— Тези свитъци са от библиотеката на везира. Синът й ги носи.
Гарай кимна бавно. Тя разгърна свитъка и започна да чете с тих глас. Този разказваше за свещените растения на Елиан и тяхната употреба. Естеги приклекна до мен.
— Хайде. Нека да направим няколко крачки.
Подпирайки се на ръката й, започнах да кръстосвам стаята. Не чувах почти нищо от рецитираното на Гарай, но гласът й придаваше ритъм на вървенето ми и краката ми следваха имената на растенията, плъзгайки се по пода. Черно листо, воден корен, черепно калпаче, триъгълен блясък, еребери, вълча лапа, зимна ивица, име за всяка болка. Стиснах костеливата ръка на Естеги и тя пое цялата ми тежест върху твърдото си бедро, когато имах нужда да почина.