Минаваше полунощ, когато застанах на четири крака и родих. След като вече бях раждала трима синове, дъщеря ми се плъзна навън бързо и почти без никакво усилие от моя страна, в струя от вода, кръв и слуз. Гарай я изроди, Естеги я подсуши, а аз се обърнах по гръб. Пъпната връв все още ни свързваше, когато я притиснах към гърдите си. Тъмни очи, сбръчкана червена кожа. Тя беше жива, дишаше и беше напълно тиха. Единственото, което се чуваше в стаята, беше дишането на три жени. Естеги и Гарай бяха застанали от двете ми страни и наблюдаваха как момиченцето посегна с малките си ръчички към гръдта ми. Дъщеря ми започна да суче, а през това време нощният мрак ни обгърна и необратимостта на това, което току-що бях сторила, прониза сърцето ми с пълна сила. Погледнах към Гарай. За пръв път виждах на лицето й толкова сияйна усмивка.
— Тя е съвършена, Кабира. Просто съвършена. — Тя забеляза безпокойството ми, но това не помрачи радостта й. — Тя е силна. Чувствам, че има причина да се появи на бял свят. А ти чувстваш ли го? Чуй я как говори със земята, с жизнената сила!
Заслушах се и чух нежното сучене от детската уста, пъхтенето, когато се напрягаше. Тя вече беше извън мен, не вътре. Тялото й беше топло и солидно срещу моето. Имаше аромат като на всички бебета и същевременно специфично неин. Беше богат и тъмен, като пръст, листа и вода. Като Анджи.
Не можех да чуя това, което Гарай долавяше, но разбирах какво иска да каже. Това момиче беше неразривно свързано със света. С това място. Може би в тялото ми беше останало малко от водата на Анджи, когато създаваше нейното. Може би семето на Искан беше пренесло водата на извора — и добрата, и лошата. Тя беше частица от нас двамата, както и от Анджи и Охадин.
— Казва се Есико — прошепнах. — Искан може да я нарече както иска, но името й е Есико. В памет на майка ми.
— Тя син ли ще му бъде? — попита Естеги с тон, изпълнен със странен копнеж.
— Тя ще бъде неговият най-малък и най-многообичан син — отвърна Гарай вместо мен и думите й прозвучаха така, сякаш бяха пророчество.
Целунах малката мъхеста главичка на Есико. През онази вечер тя беше изцяло и единствено моя. Тя спря да суче, затвори очи и веднага потъна в дълбок сън — нещо, което никой от братята й не беше правил. Още тогава дъщеря ми беше напълно независима.
Сулани
Преди да успеят да ме заловят, вече бях убила стотици от вражеските войници. Първо със стрели, потопени в отрова от винена мида. След като запасите ми свършиха, със сопа и нож. Те ме завързаха и след като ме пребиха жестоко, ме откараха във военния си лагер. Там сигурно имаше поне петстотин шатри. В тях спяха командирите. Понякога по двама. Броят на пехотинците беше много по-голям. Имаха добре въоръжени воини; с извити, блестящи мечове, шлемове, надгръдна броня и предпазители за крака. Ръцете им често бяха незащитени. Нямаха много стрелци. Добри коне, които също имаха броня около главите и хълбоците. Всички идеално подредени и строго дисциплинирани. Войниците, които убих, представляваха само частица от военните им сили. Това нямаше да спре настъплението им. Но победата ми беше голяма. Достатъчно дълго задържах армията, за да дам време на речния народ да събере принадлежностите си и да избяга надолу по течението.
Благодарих на духа на Реката за победата, която ми дари.
Завлякоха ме през калта към шатрата на военачалника. В сенките гореше тамян. Мнозина запалват благоуханни вещества, за да замаскират миризмата на смърт и трупове, разнасяща се от бойното поле. Военачалникът стоеше до маса, покрита с листове хартия и карти, и си играеше с дръжката на кинжал. Мъж със среден ръст, немного млад, но с гладко, безизразно лице. С широки рамене и определена мускулна маса — от онази, която се дължи на много яздене и спортуване. А не на истинска борба за оцеляване.
До него, върху възглавница, седеше малко момче на около десетгодишна възраст.
— Ти ли си извършителят на нападенията срещу силите ми? — попита военачалникът, без да ме поглежда. — Ти ли си този, който унищожи мостовете по пътя ни, който заграби снаряжението ни през нощта, който уби пратениците и разузнавачите ни?
Той пристъпи към мен. Беше оставил кинжала върху масата. В шатрата нямаше пазачи. Можех да прекърша врата му с голи ръце. Момчето щеше да извика, но щеше да бъде твърде късно. Преместих тежестта си от единия крак върху другия. Приготвих се.