— Къде са другите? — Военачалникът направи още една крачка към мен. — През последните няколко дни уби стотици от мъжете ми. — Той се наклони напред и ме погледна право в очите. — Това, което не разбирам, е защо се съпротивляваше толкова неистово? Мислех, че тази част от Джафери е почти безлюдна.
Преместих цялата си тежест върху единия си крак. Ръцете ми бяха готови. Засъхнала кал и кръв паднаха на пода, когато размърдах пръстите си, приготвяйки се.
Той забеляза бързото ми движение и поклати глава.
— He. Няма да направиш това — каза и се усмихна. Това беше усмивката на човек, който вече бе убивал. Който изпитваше наслада, когато отнемаше човешки живот. След това ми направи нещо. С очите си. Те ме пронизаха. Болеше ужасно. Много повече от раните, които по-рано през деня ми нанесоха стоманените оръжия. Когато болката стана непоносима, се строполих на рогозките, които покриваха пода на шатрата.
Детето наклони глава на една страна и наблюдаваше, докато баща му не строши всяка кост в тялото ми.
Не изпищях. Детето също не извика. Военачалникът стоеше с ръце, вдигнати над мен, и вършеше работата си концентрирано и прецизно. Единственото, което се чуваше в шатрата, бяха моите стонове и шумът от лагера, долитащ отвън. Потропващи ботуши, цвилене на коне, дрънченето на оръжия и инструменти.
Чак когато лежах прекършена и полумъртва в краката му, военачалникът свали ръцете си. Той се обърна към детето.
— Орано, виж, така се отнасям с враговете си. А сега какво мислиш, че трябва да направим с тази измет? Да го оставим на брега на реката, за да могат да видят другите как постъпваме с онези, които се осмеляват да ни се противопоставят?
Детето се надвеси над мен. Погледът ми беше замъглен и можех да видя само нещо ярко и овално, което се приближаваше към мен.
— Жена е — каза детето.
Военачалникът се наклони. Умълча се за известно време.
— Сине, имаш остър поглед. Виждаш ли нещо друго?
— Да, татко, ти не можеш ли? Тя е изпълнена със силата.
— Реката. — Военачалникът звучеше изненадан. — Сигурно е по-особена, отколкото предполагах. Умно момче.
Силуетите, сведени над мен, изчезнаха. След малко мъжът се появи зад мен, приседна на едното си бедро и притисна нещо към устните ми.
— Пий.
Челюстта ми беше разбита, така че, дори и да исках, не бих могла да отпия. Той изсипа малко вода в устата ми и зачака, без да се помръдва. След малко ми даде още вода. Този път можех да преглътна. Болката постепенно се уталожи.
— Виждаш ли? — каза мъжът, но не на мен, а на детето. — Водата на Анджи никога не е лекувала някого толкова бързо.
— Причината за това е, че силата вече тече из тялото й — отвърна детето. — Реката и Анджи си приличат.
— Приличат си, но не са еднакви. — Почти бях загубила съзнание и едва долових последните му думи. — Много бих искал да науча повече за тази сила, но тя е твърде голяма и трудна за контролиране. Може да има и други като нея: речни воини, изпълнени със силата на водата. Реката трябва да бъде унищожена.
Когато се събудих, не знаех дали е сутрин, или вечер. В шатрата продължаваше да цари полумрак — както когато пристигнах тук. Лежах на една страна с буза, допряна до меката рогозка. Устата ми беше суха. Тялото ми вече не ме болеше. Протегнах едната си ръка, после другата. Щом се изправих, усетих, че около шията ми има нещо тежко. Опипах ключицата си и осъзнах, че около гърлото ми беше поставен масивен метален нашийник. От него се спускаше тънка метална верига, която беше прикрепена здраво за желязна халка на земята.
Нещо се раздвижи в шатрата. Не бях сама. Веднага се отдръпнах, докато не се притиснах до брезентовата стена на шатрата.
— Защо си облечена като мъж? — попита писклив глас.
Беше момчето. Той седеше върху купчинка от червени и сини възглавници. До него имаше лампа и маса, покрита със свитъци. Той ме гледаше без страх, без никакво изражение на малкото си личице. Косата му беше къса и тъмна, очите му — почти черни в мъждивата светлина. Баща му и пазачите не се виждаха никъде.
— Защо си облечена като мъж?
Аз посочих към дрехите си и поклатих глава. Ако успеех да примамя детето по-близо, можех да заплаша военачалника и да го накарам да ме пусне. Или да си отмъстя, убивайки детето му. Да си отмъстя, задето беше принудил хората ми да избягат. Задето беше унищожил дома им. Моя дом. Аз бях речният воин. Мой дълг беше да отмъстя.