Детето ме оглеждаше внимателно.
— Имаш право. Дрехите ти не са нито мъжки, нито женски. Не си подстригала косата си. Когато те видях за пръв път, помислих, че всички диваци имат дълги коси. — Той се наклони напред. — И ги украсяват с миди и охлюви черупки.
Срещнах погледа му. Опитах се да го примамя по-близо. Но той не се помръдна.
— Ти си единствената, нали? Само ти изглеждаш по този начин.
Кимнах. Черупките в косата ми издрънчаха.
Между къдриците ми имаше и кости на блатни птици. И зъби на видра. Вдигнах ръка и го повиках с жест, но той поклати глава, все тъй сериозен.
— Не. Ти си опасна. Мога да го видя. Много опасна. — Той наклони глава на една страна. — Почти толкова опасна, колкото баща ми. — Детето кимна. — И ти си го видяла. Защото вътре в теб бушува същата сила. Като моята и на баща ми. Той може да избира дали да я използва, или не. Но не и аз.
Той сведе поглед към рогозката, умълча се за миг, след което пак се обърна към мен.
— Но при все това се сражаваш в битки като мъж. Защо? Няма нужда да го правиш. Можеш да си стоиш у дома, да бродираш и да свириш на цина, ако искаш.
— Тогава кой ще защитава хората ми? Моята Река? — Думите дращеха гърлото ми. Не можех да си спомня кога за последно бях говорила с някого.
— Мъжете, разбира се.
— Защо те, а не аз?
Момчето потъна в продължително мълчание и за пръв път видях изражението му да се променя. Замислено дъвчеше долната си устна и изглеждаше загрижен. Дори разтревожен.
— Те са по-силни?
— Убих стотици от силните мъже на баща ти.
— Но ти си различна. Ти си… — Не можеше да намери правилната дума.
— Аз съм речният воин. Посветих живота си на Реката. А тя ме дари с жизнената си сила. Нея не я е грижа какво имам между краката си.
Момчето се изчерви и се извърна. Свих се в ъгъла си и опрях брадичка на коленете си. Трябваше да намеря начин да избягам. Бягство или смърт — но след като си отмъстях.
Малко по-късно военачалникът влезе в шатрата в пътно облекло. Той се приближи до сина си.
— Тя каза ли нещо?
Момчето ми хвърли бърз поглед.
— Не, татко. Чудя се дали не е няма. Или е дала обет за мълчание.
— Колко досадно. Мога да я принудя да говори, но нямаме достатъчно време. Трябва възможно най-скоро да отнемем силата на тази река. Повиках Сонан. Ще се срещнем с него при източника. Картите ми сочат, че се намира на няколко дни път на изток.
— Как ще отнемеш силата на реката, татко?
— Сонан ще донесе свещените ми текстове — отвърна военачалникът, докато събираше някои неща от шатрата. — Сигурен съм, че отговорът се крие в тях.
Писани думи — като че ли биха могли да отнемат силата на моята могъща Река! А той искаше да тръгне нагоре по течението на реката. Добре. Това щеше да даде на хората ми достатъчно време да избягат с канутата си. Усмихнах се вътрешно. Но мъжът сякаш усети това. Той се приближи до мен.
— Мисля, че тази дивачка би могла да ни е от полза. Когато настъпи подходящият момент.
Думите му накараха сърцето ми да застине за един кратък миг. Аз бях едно цяло с Реката. Но може би мъченията щяха да изтръгнат тайните й от мен. Не знаех как би могла да бъде убита Реката, но може би знаех нещо друго, което щеше да се окаже полезно за него.
Трябваше да умра. Това беше единственото решение. Това беше единственият начин да спася Реката. Но той сякаш отново надзърна вътре в мен и прочете мислите ми.
— Отложих смъртта ти в далечното бъдеще. Тя вече не ти принадлежи.
Този мъж беше строшил всяка кост в тялото ми, без да ме докосва. Не се съмнявах, че можеше да контролира смъртта ми.
Тръгнахме на изток с по-малка войска. Военачалникът, синът му, най-приближените му офицери и петдесетина мъже. Около половината от тях яздеха коне, останалите вървяха пеша. Най-отзад се намираха няколко кобили, натоварени с шатрата на военачалника и припаси. Аз бях окована за седлото на последния кон. Допълнение към военната плячка. Почти не можех да видя военачалника и сина му, които яздеха отпред и бяха обкръжени от свитата си.
Водата, която ми дадоха да пия, наистина беше много силна и излекува всичките ми рани. Дори и водата на Реката нямаше такива светкавични целебни свойства. Ние прекосявахме моята земя. Тук отраснах, тук работех и си играех, откакто Онна ме примами в калната си килия с купа солена риба и пресен хляб преди толкова много години. Прегладняла и без пукната пара, се лутах из селото в продължение на няколко дни, крадейки храна където ми се удадеше. Но Онна ми даде храна и после ме подслони. Без да иска отплата. Без да иска нещо в замяна.