Храстите и дърветата се разтвориха и ние се изкачихме по склона на първия хълм. Реката се падаше отляво, но беше твърде далеч, за да я чуя. Но откакто станах речен воин, можех да усетя присъствието й където и да се намирах. Почвата беше хубава. Твърда и жилава под краката ни, лесно можеше да се върви върху нея. Аз крачех с изправен гръб, както подобава на член на речния народ. Смятах се за една от тях, макар че късно ги бях намерила.
По-късно Онна ми каза, че първоначално ме помислила за по-малка, отколкото бях всъщност, заради кльощавите ми крака. Щом прекрачих прага на колибата й, примамена от онази първа купичка солена риба, получих топла храна — яхния от миди и бира, която съседката й беше приготвила, както и сладкиш от къпини и ядки. Набързо погълнах всичко, убедена, че ще поиска нещо в замяна. През всичките ми години на скитане никой не ми беше давал нищо напълно безвъзмездно. Никога.
Винаги имаше някаква цена. Не мислех, че се интересува от младата ми плът. Тя беше старица. Реших, че може би е една от онези лечителки. Че може би има нужда от младото ми зрение. Или от спомените ми. Може би докато ядях, тя ми ги отнемаше, без да си давам сметка за това.
— Вземи ги — казах аз. — Вземи ги всичките.
Тя ме погледна с воднистите си очи. Но не каза нищо и ми даде още едно парче сладкиш. Разтършувах се внимателно в ума си и видях, че всичките ми спомени са непокътнати и ясни, както в деня, в който са били създадени. Сутринта, когато се прибрах у дома, след като бях пренощувала в кочината. Свинята беше родила и трябваше да се погрижа да не се претърколи и да не смачка прасенцата си. В колибата ни беше тихо. В огнището не пламтеше огън. Нямаше закуска. Майка и татко лежаха в леглата си, вече вкочанени. Телцето на малкото ми братче, проснато в креватчето му, с гръб, извит от болка, също беше вкочанено. Болестта, която беше отнела живота им, се виждаше ясно в мехурите по ръцете и лицата им.
Всички колиби в селото. Пълни с тишина и смърт. Само аз, в кочината, бях пощадена.
Потърках очите си с длани. Спомените не ме напускаха. Нищо не можеше да ме отърве от тях.
— Вземи ги! — изкрещях. — Вземи ги! Вече не ги понасям.
Онна мълчеше и очите й ме гледаха съчувствено.
Понякога ми се иска никога да не бях срещала подобна доброта. В най-мрачните си моменти признавах това на Онна. Удрях я, задето ме беше спасила. Ругаех я, заплювах я, дращех лицето й. Тя винаги ми отвръщаше с още по-настойчива обич.
Реката ми даде Онна. Реката ми даде дом, народ. След това ми даде самата си есенция. И накрая ми отне всичко.
По време на пътуването се отнасяха с мен като с животно. Даваха ми предостатъчно вода за пиене, но очевидно не беше вода от Реката. Ако ми бяха дали от нея, щях да разкъсам веригите си с голи ръце. Вечер, когато лагерувахме, ми даваха да ям хляб. Бях свикнала да постя и тази храна ми беше напълно достатъчна. Мъжете ме оставиха сама и не се интересуваха много от мен — само понякога ми се подиграваха и се закачаха с мен. Плюеха на земята пред мен, когато ме подминаваха. Смятаха ме за страшна и отблъскваща. Жена, която беше по-висока и по-силна от тях, не беше нещо, което можеха да понесат.
Един ден от юг дойде самотен ездач. Разузнавачите бяха узнали за пристигането му, затова му бяха осигурили безпрепятствен достъп до военачалника. Малко след това направихме лагер за през нощта, по-рано от обикновено. Следях внимателно организацията на отрядите. Когато се придвижвахме, винаги имаше трима разузнавачи, един отпред, един отзад и един на юг. Вечер въоръжени стражи пазеха на три смени. Двама мъже охраняваха конете, припасите и мен. Нощес бях окована за ръцете и краката, за да не мога да избягам. Катинарите и веригите бяха с добро качество. Нямаше как да ги сваля. Но ми позволяваха известна подвижност и само ако можех да се прокрадна и да надвия пазачите, щях да успея да се измъкна. Нямах желание да избягам. Но исках да убия военачалника.
Само че пазачите бяха добре обучени и не ми дадоха никаква възможност. Не спяха на постовете си, почти не говореха един с друг и бяха винаги нащрек. Това бяха мъже, които се намираха под строг контрол. Така и не ги чух да говорят за водача си. Нито думичка. Не ги чух и да се оплакват.
На следващия ден тръгнахме рано, още преди да се вдигне росата. Влагата освежаваше ходилата ми. Вече се бяхме изкачили високо сред хълмовете. Чувах крясъка на белите чапли. Белите чапли са пазителите на Езерото на тъгата. Говори се, че перата им даряват добър късмет и сполука. Но аз знам, че такова нещо като късмет не съществува.
Те бяха знак, че наближаваме езерото. То е свещено място. Място, което не трябва да се доближава равнодушно или безпричинно.