Мъжете, които водеха конете, препуснаха по-нататък и скоро преминахме през последния хребет. Там пред нас се разпростря Езерото на тъгата с бистрите си, студени води. Не е голямо езеро, но е дълбоко и никой не знае какво се крие в дълбините му. Никой освен чаплите. Върховете на планините отвъд езерото се открояваха яркобели на фона на ясното пролетно небе. Долу в долината небето никога не беше толкова необятно и ясно.
От лявата ни страна минаваше Реката. Военачалникът заповяда на мъжете си да направят лагер и гласът му отекна в тишината, висяща над езерото. Чаплите, които плаваха по водата в далечината, вдигнаха глави и се вторачиха в нас. Военачалникът се приближи до мен, галопирайки. Елекът му беше син като небето. Очите му бяха студени като водата. Без да каже и дума, той развърза веригата от седлото на товарния кон и препусна, държейки я в ръка. Жребецът му беше доста буен, затова се препънах и паднах. Други три коня придружаваха неговия, но не можех да видя ездачите им. Трябваше да държа погледа си, сведен към земята под краката ми. Той тръгна направо към точката, откъдето Реката извираше от езерото. Трябваше да го направи сега, веднага, и да не губи време.
Строполих се на земята, където той спря коня си. Другите мъже също слязоха от животните. Около мен трополяха ботуши. След това се появи ръка и ме дръпна за косата.
— Мислех, че ще имам нужда от теб, за да отнема силата на реката — каза военачалникът. — Сега това не изглежда необходимо. — Той беше приклекнал и се беше надвесил над мен. Снижи гласа си. — Виждаш ли, имам свещени книги. Събрал съм познание от всички краища на света. Синът ми донесе най-важния текст тук. В него се разказва за място като твоята река. Никой друг не знае толкова много за земните източници на сила. Повечето хора си мислят, че това са само легенди и приказки от миналото. Но аз знам, че такива източници наистина съществуват. Ти също го знаеш. — Той се разсмя тихо, приближавайки лицето си до моето. Очите му бяха големи и зениците му бяха погълнали почти напълно ирисите. Реката вътре в мен се бореше срещу силата вътре в него. — Но скоро те ще бъдат просто това; легенди и приказки. Понеже открих ключа за тяхната гибел и възнамерявам да ги унищожа един по един. Малки воине, какво смяташ, че е необходимо, за да се отнеме силата на едно такова място?
Аз навлажних устните си, но не като подготовка за отговор, а по-скоро за да спечеля време. Ръцете ми бяха свободни. Престорих се, че падам на земята. Когато той помръдна ръката си, за да хване по-добре косата ми, аз се нахвърлих върху него. Ръцете ми се обвиха около гърлото му. Имах силни ръце. Реката им даде тази сила. Стиснах го с всички сили.
Военачалникът се усмихна.
— Не — каза той и хватката ми веднага се разхлаби. Мигновено се появи някакъв мъж, който допря меч до гърлото ми. Военачалникът ме пусна и се изправи. — Доведи я тук! — каза през рамо.
Мъжът с меча ме хвана за ризата и ме завлачи по земята към брега на Реката. При извора си тя не беше широка. Няколко малки поточета от тези планини и хълмове се вливаха в течението й, но Езерото на тъгата беше най-големият й приток. То беше източникът на нейната сила, въпреки че същата тази сила не обитаваше самото езеро.
Те стояха там, военачалникът и малкият му син — момче със същата слабоволна брадичка като баща си. Мъжът с меча ме блъсна в краката на военачалника. Шията ми кървеше и смъдеше там, където мечът беше пронизал кожата ми. Кръвта капеше бавно върху земята до моята Река. Тя пееше. Кръвта ми пееше в отговор. Мъжете, които ме обкръжаваха, стояха на свещена земя и при все това носеха стоманени оръжия.
— Всичко, което е необходимо — каза военачалникът тихо, сякаш само на себе си, — е чуждо оаки. Тогава реката вече няма да бъде себе си. За щастие, имам точно подходящото нещо. — Той развърза един мях за вино от колана си и го разтресе. — Останало е достатъчно. Добре.
Той махна запушалката и изсипа съдържанието, което изглеждаше като чиста вода, в Реката.
Чаплите веднага излетяха, надавайки едновременен крясък. Дузина гигантски криле замахаха във въздуха. Аз скочих във водата. Той пусна брадичката ми и ме остави да падна вътре в нея. Водата ме обгърна. Водата, в която бях плувала и от която бях пила толкова много пъти. Но вече не беше същата. Това беше обикновена, леденостудена речна вода. Реката, моята майка, моето всичко, вече не беше там. Без съпротива и без да се сбогува, духът на Реката беше изчезнал.
Без нея аз бях нищо и нямах закрила. За един миг всичко ме заля и светът ми беше обгърнат в мрак.
Тъмнина. Цялото ми тяло трепереше и се тресеше. Главата ми тежеше, напълнена с кръв. Миризмата на коне в ноздрите ми. Устата ми беше суха и напукана.