Завързана за гърба на коня. Около мен шумове, издавани от войска: ботуши, дрънчене на оръжия. Отворих очи и зърнах конски хълбок, трева, прах, издигащ се от движението на хиляди крака. Отново затворих очи и оставих тъмнината да ме погълне.
Вода. Бистра, студена и лишена от сила. Опитах се да пия, но повечето се разля. Помъчих се да вдигна главата си и нечия ръка ме подкрепи. Отпих още малко. Опитах се да отворя очи. Беше трудно. Не видях нищо. Да не би да бях ослепяла? Някой взе купата с водата. Главата ми беше положена на земята, шум от леки стъпки, които се отдалечаваха. Лежах, без да се помръдвам, и само премигвах. След известно време успях да различа лъч светлина. Все още не бях изгубила зрението си. Лежах на земята в шатра без лампи, но слаба светлина се процеждаше отвън, може би лунна светлина. Беше вечер. Размърдах ръцете си, бяха свободни. Около гърлото си все още усещах нашийника и веригата. Тялото ми беше крехко и немощно. Цялата сила, дадена ми от Реката, беше изчезнала. Както и закрилата. Не можех да чуя шепота й вътре в мен, само туптенето на собственото ми човешко сърце. И дишането ми, неравно и слабо.
Леките стъпки се завърнаха и в шатрата се появи малка фигура. Беше момчето. Той приклекна до мен и ми подаде купичка. Вече бях способна да се понадигна, затова хванах купичката в собствените си ръце и отпих. После избърсах устата си с опакото на ръката си. Той ми подаде парче хляб. Взех го и го разчупих. Миришеше на сол и пот.
— Защо все още съм жива?
Детето не отговори веднага.
— Не знам. — Гласът му беше замислен. — Помислих, че ще те удави в реката. Но той заповяда да те изкарат от водата, след като дълго време те наблюдава как се бориш. Изглеждаше мъртва. Но Сонан каза, че сърцето ти бие. Така че татко заповяда да те завържат за един кон, за да те вземем с нас.
— Къде?
— У дома, в Охадин.
— На юг.
— Мм. — Той ме огледа внимателно. — Силата вече не е вътре в теб. Какво е чувството?
Не исках да отговоря или дори да мисля за това. Откъснах парче от хляба и го напъхах в устата си. Очите ми бяха привикнали към мрака. Сега, когато можех да виждам по-добре, осъзнах, че се намирам в личната шатра на военачалника. Видях тъмните очи на момчето да блестят в мъждивата светлина и белите зъби в полуотворената му уста, докато той наблюдаваше съсредоточено движенията ми.
— Защо дойдохте по тези земи?
— Татко се нуждаеше от повече пари. Той изпразни държавната хазна заради разширението на двореца в Охадин, а данъците не могат да се вдигат повече. Той казва, че няма време за работнически бунтове. — Момчето се прозя и аз се зачудих колко ли късно беше. И къде беше военачалникът. — Тук има гориста местност с дървен материал, който не се среща в Каренокой. Завладяхме някои малки територии северно от Каренокой, за да си осигурим тяхната вярност и да предотвратим евентуални нападения от тяхна страна, когато баща ми е ангажиран с други неща. След това поехме към тукашните земи, които мислехме за необитаеми. Ще натоварим дървения материал на кораби и ще го изпратим на юг, по реката към морето, а после дори още по-нататък и ще го продадем там, където ще донесе добра печалба. Тук има и сребърна мина. Но се появиха хора и започнаха да се отбраняват, когато ги нападнахме, затова татко ги уби. Те ни се пречкаха.
Той говореше за моя речен народ. Когато врагът атакува, ние се защитавахме. Но когато вражеското настъпление се оказа непреодолимо, наредих на оцелелите да избягат и продължих да се сражавам сама.
— Значи всичко е било за сребро и злато? Баща ти е алчен човек. — Погълнах последното парче от хляба. Облизах брашното от пръстите си. Имаше солен вкус.
— Да, алчен е. — Детето извади сушени плодове от единия си джоб и ми ги подаде разсеяно. Започнах да дъвча твърдите късчета. — Но не за сребро или злато. Той иска да управлява. Среброто и златото му помагат да го постигне.
— Кого иска да управлява?
— Всичко. Всички.
Детето се беше свило под едно одеяло в другия край на шатрата и спеше. Прокарах пръсти по дължината на веригата. Издърпах я, докато усетих съпротива. После пропълзях безшумно, на четири крака, държейки опънатата верига, докато не стигнах до един от коловете на шатрата. Веригата беше заключена и катинарът беше здрав. Веригата също. Бих могла да отрежа кола на шатрата, ако само имах инструмент за това.
Платнището на шатрата се вдигна и вътре влезе повече лунна светлина. Замръзнах. Не бях чула нищо. Някогашните ми изострени сетива бяха притъпени и немощни. Военачалникът издаде тих звук, пристъпвайки в шатрата.