— Малкият воин несъмнено е жив. — Той остави платнището да падне надолу и направи няколко крачки в шатрата. После запали маслена лампа, без да бърза, без да се притеснява от това, че ми е обърнал гръб. След като запали лампата, изсипа нещо в купичка и седна на една възглавница. Докато отпиваше от съдържанието на купичката, за пръв път ме погледна истински. Устата му беше скрита зад ръба на купичката. Той ме изучаваше внимателно, сякаш разполагаше с цялото време на света.
Започнах да се отдръпвам в ъгъла си.
— Питам се защо пощадих живота ти. — Той погали брадясалата си брадичка. Детето под одеялото се размърда, обезпокоено от звука на гласа му. — Аз съм завоевател. Завладявам територии, ресурси, народи. Хората и техните умове. Знаеш ли защо имам най-дисциплинираната армия, която някой е виждал през последните стотина години? Те се страхуват от мен, малки воине, точно както и ти се страхуваш от мен сега.
Свих глава между раменете си.
— Преди не се страхуваше от мен. Но това беше грешка от твоя страна, нали? Всички трябва да се страхуват от мен. Повечето не знаят защо, но при все това се страхуват от мен. — Внезапно отегчен, той се протегна и се прозя. — Почти ми се струва твърде лесно. Вземам каквото пожелая. Може би трябва да се погрижа официално да получа прякора „Завоевателя“.
Той се изправи и се приближи до мен. Опитах се да се притисна към земята, да се направя почти невидима. Никога досега не бях изпитвала такъв страх. Силата на Реката ме беше изоставила и ме беше лишила от уменията ми да се защитя. Всички усещания, които преди можех да държа на разстояние, сега ме заляха с такава сила, че едва можех да си поема дъх. Не се съпротивлявах, когато той разкъса панталоните ми.
Когато свърши, той се избърса на дрехите ми. Аз се отдръпнах и обвих главата си с ръце. Всичко носеше неговата миризма.
Преди да загаси лампата, улових някакво движение с крайчето на окото си, надзъртайки между ръцете си. Беше детето, което се обърна на другата страна и придърпа одеялото презглава.
След това военачалникът промени отношението си към мен. Наслаждаваше се да ме подлага на най-големите унижения. Използваше кръвта ми за черна магия, която ми беше напълно непозната. И за която не исках да знам нищо.
Понякога детето ми носеше вода и хляб вечерно време.
— Как се казваш? — прошепна ми веднъж, след като баща му беше свършил с мен и бе заспал. Момчето седеше на известно разстояние от мен заради миризмата ми. Аз се нахраних бързо, алчно. Преди някой да ни открие и да ми вземе хляба.
— Сулани.
Детето се поколеба за миг. Хвърлих поглед към него. Дъвчеше устната си.
— Аз се казвам Орано.
Бях чувала името му. Баща му често го използваше. Въпреки това се поколеба, преди да го изрече.
— Къде е майка ти. Орано?
— У дома, в Охадин. В дайрахеси, където трябва да стоят жените. — Той тръсна глава. — А аз придружавам татко в битките. Вече съм достатъчно голям. Той ме учи на всичко. Аз съм най-младият, но той ме обича най-много.
— На какво те е научила майка ти?
— На други неща — отвърна Орано уклончиво. — Не толкова важни неща.
— Още храна.
Той се разтършува из джобовете си и намери нещо. После протегна ръка, пълна с ядки.
Сграбчих китката му и го придърпах към себе си. Ядките паднаха на пода с леко тупване. Държах слабото му телце срещу мръсните си дрехи и видях как лицето му, обикновено напълно безизразно, се сгърчва. Силно извих тънките му китки. Той не изкрещя.
— Извикай баща си, за да гледа как умираш.
— Той ще те убие.
— Ho първо ще получа отмъщението си. Той ще бъде свидетел на смъртта ти и ще знае, че вината е негова. Никога няма да бъде същият.
Последните думи прошепнах право в лицето на малкия хлапак. Обвих ръце около гърлото му.
— Хайде, крещи! Повикай баща си!
— Не — каза той, точно като баща си, когато бях забила пръстите си в неговото гърло. Но този път отговорът не беше изпълнен със същата онази тъмна мощ, която беше потиснала силата ми. Това беше само дума, но все пак беше нещо повече от обикновен отказ.
— Не — каза пак. — Няма да ме убиеш.
Просто констатираше факт. Стиснах по-силно. Очите му се изцъклиха, но той не се съпротивляваше.
Лицето му ставаше все по-тъмно. Отворих собствената си уста, за да изкрещя и да събудя военачалника. За да му отмъстя, преди да ме убие.
Времето спря. Единственото, което усещах, беше забързаният пулс на детето срещу дланта ми, дишането ми, топлината на малкото тяло, притиснато в моето.