Имаше нужда от доста търкане, за да се изчисти всичко, което беше полепнало по мен. Докато не можех да се вдигна от леглото, тя ме миеше с парцали, но този метод беше ограничен. Косата ми имаше нужда от много търкане, беше сплъстена и пълна със засъхнали ужасии. Освен това трябваше да отреже голяма част от нея с ножици. Тя махна охлювите черупки и птичите кости, без да каже нищо. Те принадлежаха на воина, а аз вече не бях такава.
После ме изсуши внимателно и втри мехлеми с остра миризма върху раните ми. Стоях неподвижно, пасивно и се оставих в ръцете й. След като привърши и ме обви в друго парче плат, отворих уста и проговорих за пръв път:
— Как се казваш?
Тя сведе поглед към пода, сякаш внезапно беше станала срамежлива.
— Естеги.
— Сулани.
Тя вдигна очи.
— Знам. — Когато я погледнах объркано, добави: — Орано разказа на майка си за теб. Знаем съвсем мъничко за самоличността ти.
— А ти? Ти си… — Не знаех каква дума трябва да използвам. Всичко това, от златните портали до храната, банята, уханията, звуците, ми беше толкова чуждо. — Съпруга?
Тя се изкикоти.
— Аз съм слугиня. От дете служа в дайрахеси на везира. Преди това прислужвах на майка му.
— Благодаря ти.
Тя разбра какво имам предвид и ме погледна сериозно. След това внимателно завърза плата около гърдите ми. Потупа леко възела. Ръцете й не бяха стари, но не бяха и млади. Тя беше по-възрастна от мен, но с колко години — това не можех да преценя с точност. Водена от вътрешен импулс, хванах едната й ръка, усетих костеливата задна част на ръката й срещу дланта си, придърпах я към устните си и я целунах.
Естеги се закова на място. Погледна ме, докато устните ми лежаха върху кожата й. Ярка червенина се плъзна от шията до ушите й. Рязко издърпа ръката СИ. Може би бях извършила нещо нередно. Свалих ръцете си и не се помръднах, докато тя не отвори вратата и не ме поведе отново по стълбите.
Когато се свечери, си помислих за името й. Естеги. Приличаше на моето собствено име.
На военачалника не му хареса, че съм чиста и мириша добре. Интересът му избледня, след като се изкъпах. Понякога ме викаше при себе си, но не всяка вечер, освен това извращенията му намаляха. Раните ми зараснаха.
Стоях си в стаята. Другите жени, с техните ръкоделия и дрехи, с техните клюки и концерти в градината, не ги беше грижа за мен, както и аз не се интересувах от тях. Най-старата, за която по-късно научих, че е първата съпруга, Кабира, рядко се мяркаше в дайрахеси. Понякога виждах белокосата на име Гарай да се разхожда из градината. Орсеола, тъмнокожата жена, почти всяка вечер отиваше в двореца на суверенния принц и спеше през деня.
Естеги ми правеше компания. Тя винаги имаше много работа — беше личната слугиня на Кабира и господарката й я затрупваше със задачи за изпълнение, — но щом се освободеше за малко, веднага идваше в стаята ми. Носеше ми храна. Помогна ми да възвърна силата в ръцете и краката си, когато раните ми зараснаха и можех отново да се движа. Подкрепяше ме, докато се разхождахме из градината, показвайки ми всичките й чудеса.
Но тя беше най-голямото чудо от всички.
Тя събра всички парчета, които бяха останали от мен. От тялото ми. От самото ми същество. С нежна грижа отново ме заши в едно единно цяло. Или поне дотолкова цялостна, доколкото човек като мен би могъл да бъде. От онези първи разходки из градината на Охадин тя беше моята сила. Всички винаги са гледали на мен като на силната, пазителката. Тази, която защитава останалите. Но за мен Естеги беше единствената сигурност, която светът някога ми е предлагал.
Кабира
Нов мрак беше проникнал в Искан. Все по-често пиеше от тъмната вода на Анджи. Тези кафяви очи, някога толкова хубави, бяха почернели до такава степен, че зениците и ирисите сякаш се бяха слели. На повърхността той беше спокоен и овладян както винаги, но мракът бушуваше под външното му лустро. Той го използваше по начини, които не смятах за възможни. Естеги разказа на мен и на Гарай за това, което беше причинил на Сулани, и за състоянието й след това. Естеги трудно намираше думите, с които да го опише. Тя се запъваше, жестикулираше, после се отказа и ни погледна с широко отворени, безпомощни очи. Не можехме да направим нищо. Не се осмелявахме да сторим каквото и да било, защото никоя от нас не искаше да привлече вниманието на Искан. Сигурно се сблъскваше с пречки в света извън Охадин, за който не знаехме нищо, но който помрачаваше ума му. Нещо го караше все по-често да пие оаки. Дайрахеси беше самодостатъчен, затворен свят и много малко вести от външния свят достигаха до нас. Сонан се ожени за дъщерята на един от най-доверените хора на суверенния принц. Аз бях доволна, защото и Корин, и Енон се бяха оженили за дъщерите на губернатори на други области, където сега живееха и упражняваха власт, и много рядко идваха в Охадин. Въпреки че Сонан и съпругата му живееха на територията на двореца в Охадин, него също го виждах твърде рядко. Той вече имаше дете и задължения, които баща му му налагаше. Беше станал зрял мъж, разполагащ с твърде малко време за майка си.