Усетих как по гърба ми полазва тръпка и рязко се изправих.
— Видяла ли си нещо? Отговори ми, момиче!
— Виждала съм много неща във водата на Анджи. Никога не съм съзирала смъртта на братята си, отразена там.
— Какво означава това? — Гласът ми трепереше.
— Означава, че където и когато и да паднат, майко, няма да е тук.
Спомних си за думите й, докато децата ми се отдалечаваха от мен през онази сутрин. Те не знаеха, че стоя на стената и наблюдавам отпътуването им, и никой от тях не се обърна. Скоро къщите отвъд стената ги скриха от погледа ми, но аз не помръдвах от мястото си, докато слънцето се издигаше. Можех да чуя как допълнителните командири от Охадин се присъединяват към малките си отряди. Пехотинците чакаха извън града. Чух как градските порти се отварят на фона на фанфари и ликуващи викове, когато войниците видяха водача им да застава начело. Корин се радваше на значителна популярност или най-малкото беше по-харесван от баща си. Погледнах към планините Халим, издигащи се на северозапад, и към хълмистите им върхове, които маркираха местоназначението на войската. Те възнамеряваха да стигнат до прохода между най-високите планини още на следващия ден.
Щом се обърнах, за да си тръгна, Есико сграбчи ръката ми — един крайно нетипичен жест от нейна страна.
— Ти имаш мен, майко — каза тя и стисна ръката ми. — Ще остана с теб, докато се завърнат.
Отскубнах ръката си от нейните и пипнешком стигнах до стълбището, където пазачите на дайрахеси ни чакаха. Ръцете и краката ми трябваше да ми покажат пътя, защото очите ми бяха заслепени от сълзи.
След няколко седмици пратениците започнаха да прииждат. Есико ми носеше доклади от Къщата на властта, където всеки ден седеше до Искан и присъстваше на всичките му срещи и преговори, слушайки внимателно. Първите доклади съобщаваха за пристигането на каренокойските войски в Баклат, където били посрещнати с жестока съпротива. Вражеските сили били по-многобройни от очакваното, защото местното население избрало да се сражава на страната на Елиан. Ето колко голяма беше непопулярността на Искан.
Искан се опитал да набере повече войници, които да изпрати като подкрепление, но — както разказваше Есико — никой не се отзовал на призива му. Тя идваше в покоите ни само привечер. Казваше ми, че толкова много неща се случват в Къщата на властта, че не иска да пропусне нищо. Изглеждаше уморена, с тъмни сенки под очите, и ме оставяше да се суетя около нея.
— Той сменя заповедите си по няколко пъти на ден и често си противоречи — каза тя. — Скоро ще настъпи пълнолуние. Той очаква да види какво ще му каже Анджи тогава. Никога не съм виждала татко толкова притеснен. Тревожи го това, че битките се водят толкова далеч от Ренка.
— Искаш да кажеш — от Анджи. Но ако врагът има надмощие, не може ли просто да заповяда на силите си да отстъпят?
— Виждала ли си някога баща ми да отстъпва от каквото и да било? Да признава поражение? Ти, която никога не напускаш тези покои, какво разбираш от война? От стратегия?
Погледнах я изумено.
— Като жена, като съпругата на везира, не ми е позволено да излизам от Къщата на красотата. Ти знаеш това. — Опитах се да сменя темата. — Малката ми, изглеждаш изтощена. Не трябва да прекарваш толкова време в Къщата на властта.
— Аз съм дясната ръка на баща ми — отвърна Есико. — Той не може да се справи без мен сега, когато по-големите ми братя ги няма.
Студена тръпка полази по гърба ми. Дясната ръка на баща ми. Това беше казал Искан на първата ни среща. Ръцете ми увиснаха от двете ми страни. Погледнах към Есико. Тя имаше слабоволната брадичка на баща си. Неговите очертани вежди и тънък нос. В много отношения беше като огледално отражение на Искан, което помагаше за прикриването на пола й. Но за разлика от баща си, тя рядко се усмихваше.
— Сега отивам да си легна, майко. Погрижи се да ме събудят призори и кажи на слугите да ми донесат закуска в леглото. Когато стана, ще отида директно в къщата на татко.
Тя се врътна и излезе, оставяйки ме сама с мислите и страховете ми.
Кларас
Преди работех долу на пристанището. Всяка вечер приемах по няколко мъже. Най-бедните от моряците, онези, които не можеха да си позволят хубава жена или поне някоя нормална. Само хубавото лице се продава на добра цена. Никой не искаше да обслужва тези мъже. Дори и аз. Никога не се знаеше дали могат да платят. Бяха стари и воняха, липсваха им пръсти и зъби. Когато пристигна богатият мъж, облечен в разкошни одежди и с благоуханни масла в косата си, и искаше да закупи една нощ с мен, никой не можеше да повярва на очите си. Най-малкото аз.