Но той не желаеше красота. Той беше привлечен от грозните, обезобразените неща. Като мен.
Една нощ не му беше достатъчна. Искаше да ме притежава.
Другите момичета в къщата на удоволствията ми завиждаха. Обличаха се в най-хубавите си дрехи и се опитваха да прелъстят мъжа, за да купи тях вместо мен. Но той избра мен. Мислех, че животът ми ще стане по-лесен. Повече нямаше да приемам мъж след мъж всяка вечер. Нямаше да се тревожа дали имам храна, дрехи и покрив над главата си. Изпратих парите, които плати за мен, на родителите си. След това го последвах само с дрехите на гърба си.
Той ме заведе в столицата Охадин. Никога не бях стъпвала там. Никога не се бях отдалечавала от морето. Дворецът и околностите му бяха големи колкото целия пристанищен град. Къщите бяха просторни, покривите — високи, градините — благоуханни. Дори не бих могла да си представя подобно място.
Разтегнах врата си, когато ме прекараха през портите на дайрахеси. Не можех да видя морето.
Златните врати се заключиха зад мен. Притичах към прозореца и погледнах навън. Пред очите ми се простираха покриви, дървета и зелени полета. Но не можех да усетя дори полъх от морето.
Бях една от последните, които влязоха в дайрахеси. Но бях първата, която реши да избяга.
Пристигнах в Охадин през една лятна вечер, скоро след войната, в която бяха загинали тримата по-големи синове на мъжа. Мисля, че затова беше привлечен от мен — искаше да притежава някого, когото да унижава. Дайрахеси преливаше от миризмата на тамян, който съпругата палеше в памет на синовете си. По онова време почти не я виждах. В малкото случаи, в които се разминавахме, тя вървеше бавно и неуверено, сякаш не знаеше къде се намира. Винаги подкрепяна от най-малкия си син Орано. Лицето й беше като пергамент. Стара, прекършена жена.
Жените в дайрахеси ме игнорираха. Те не искаха да гледат обезобразеното ми лице. Страхуваха се, че ако по време на бременност погледът им падне върху мен, децата им също ще бъдат уродливи като мен. Единствените, които разговаряха с мен и сякаш не се притесняваха от заешката ми устна, бяха слугинята Естеги и тъмнокожата жена, която наричаха Орсеола. Тя беше много по-възрастна от мен, но въпреки това между нас двете се зароди нещо, наподобяващо приятелство.
Времето в дайрахеси се нижеше бавно. Като сироп. В детството си работех за семейството си, за да можем да оцелеем. Ден след ден придружавах баща си и брат си в малката ни лодка. Поставях кордите и мрежите, изваждах рибите от мрежите, почиствах ги. Гмурках се за миди и стриди. Ловях големи риби с харпун. Бях полезна, част от нашата жизненоважна система за препитание. В работата нямаше значение как изглеждам. Нов дайрахеси нямаше какво да правя. Ръцете ми лежаха бездейни в скута ми. Малко по малко вехнех и чезнех.
Беше настъпила ранна есен, когато разбрах, че съм забременяла. Веднага реших, че това дете няма да се роди в плен. Че няма да бъде неговото дете, а само мое. И беше мой дълг да му предоставя живот, достоен за живеене.
Една вечер сънувах, че стоя в предната част на рибарско корабче и вятърът развява косите ми. Въздухът беше солен. Корабът под мен беше много малък, но гладък и силен, със сиво-зелени платна. Щом се събудих, веднага потърсих Орсеола.
Открих я до езерото в двора, където седеше и потапяше капаните си за сънища във водата. Тя го наричаше удавяне на сънища. Кой знае какво имаше предвид.
— Ти ли ми показа кораба?
Орсеола поклати глава. Ръцете й бяха потъмнели ОТ влагата. Тя не вдигна поглед, но ръцете й спряха да работят.
— Не. Но го видях. Беше най-хубавият сън, който съм виждала тук. — Гласът й беше тих и безизразен. После тя ме погледна и повдигна вежди. — Вкусът на свободата ще остане с мен през целия ден.
Такава си беше. Променяше настроенията си мигновено. Непредсказуема като лятна буря.
— Корабът ще бъде мой казах аз. — Ще го нарека Наондел.
— Къде ще отплаваш? У дома ли, малка бодливке?
— Да. — Изчаках, докато пак ме погледне. — У дома насред морската шир. Знаеш, че къщата, в която отраснах, вече не е моят дом.
Орсеола поклати глава.
— Не са ти дали зестра, малка бодливке. Каква трагична история. Ах, ах, колко тъжно. Принудена да продава тялото си. Единствената от нас, която дойде тук по собствена воля.
Горчиви думи се надигнаха в гърлото ми, но стиснах зъби.
— Където е морето, там е моят дом.
Тя ми обърна гръб и събра купчинката си от капани за сънища. Перлите и костите блещукаха мокри и изчистени.