— Ти можеш да ми намериш кораб — казах аз. — Потърси в сънищата, които идват при теб. Някой трябва да притежава сив рибарски кораб, малък и здрав, с тесен корпус и сиво-зелени платна. Знам го. Наондел ми се показа, защото трябва да ми принадлежи.
— Можеш ли да отплаваш надалеч с такъв кораб? — попита Орсела, без да ме поглежда.
— Толкова далеч, колкото ти се иска, стига да имаш храна и вода.
— Отвъд южното море се намира земя — отвърна тя. — Терасу. Може би там някои от близките ми все още са живи. И може би вече са ми простили.
Погледнах към нея. Тя беше непредсказуема. Но разполагаше с по-голяма свобода, отколкото останалите в дайрахеси. Понякога излизаше от Къщата на красотата и й беше позволено да се движи из двореца на суверенния принц. А и понеже вече я бях помолила да потърси кораба, тя знаеше плана ми. Исках да избягам. Нямаше смисъл да го отричам.
— Там можем ли да получим закрила?
Тя не отговори. Нещо се беше случило в родината й — за това можех да се досетя и сама. Но не знаех какво беше то, нито какво ни очаква там.
Погледнах към синьото небе над нас. Един самотен облак се рееше над главите ни. Той обещаваше спокойно и слънчево време. Обърнах се към Орсеола и обвързах съдбата си с нейната.
— Можем да отплаваме натам. Но трябва да ми помогнеш да намеря кораба. Тя съществува някъде. Можеш да се разровиш в сънищата от крайбрежието.
Орсеола махна ръцете от лицето си. Сви рамене. Сякаш цялата идея не представляваше интерес за нея.
— Но как да стигнем до крайбрежието? Как да се измъкнем навън?
— Нека се тревожим по-късно за това. Първо имаме нужда от кораб.
Дните се нижеха. Детето в утробата ми растеше. Мъжът знаеше. Той ми каза, че е дъщеря и че ще й позволи да живее. Думите му нямаха значение. Той нямаше да взема решения за живота на това дете — аз щях да го правя.
Орсеола дойде при мен малко по-късно. Тъкмо се бях върнала от леглото на мъжа.
— Намери ли кораба? — попитах я.
— Не. Но видях друг сън. Сулани и Естеги планират бягството си.
Тя ме погледна.
Поклатих глава.
— Не. Те са земни създания. Не знаят нищо за морето, бурите, водните дълбини и платната.
— Сулани познава водата — възрази Орсеола. — Реките. И е силна, на душата й е писано да засияе и няма да позволи на нищо да застане на пътя й.
— Нито пък аз.
— Естеги може да се придвижва по-свободно от нас. Тя е просто една слугиня, никой не я наблюдава. Може да събира припаси.
— Не им вярвам.
— Ти не вярваш и на мен — каза Орсеола. — Но се нуждаеш от мен. Освен това се нуждаем от воин и шпионин.
Обмислих това, което ми каза. Вслушах се във вътрешния си глас. И стигнах до заключението, че е права. Ако имахме на наша страна воин и шпионин, това би улеснило бягството ни.
Така че една вечер Орсеола ги доведе в стаята ми. Сулани седна върху една възглавница близо до вратата. Още от първия миг тя беше тази, която ни пазеше и защитаваше. Естеги донесе чай и плодове. Тя винаги се отнасяше с мен така, сякаш бях като всички останали. Затова я харесвах. Чудех се защо иска да избяга. Тук не я държаха в плен, поне не като нас.
Първо ги накарах да се закълнат, че няма да разкрият плана ни за бягство на никого. Те се заклеха, без да протестират. Сулани — в реката си. Орсеола — в паметта на майка си. Естеги — в тайната си. Погледнах към нея. Опитах се да отгатна какво криеше. Винаги беше толкова спокойна. Изглеждаше тъй уверена.
Аз се заклех в нероденото си дете.
Говорехме приглушено. Орсеола обясняваше. Сулани задаваше въпроси и оспорваше. Започна да нахвърля план и направи списък с необходимите неща. Аз добавих това, от което останалите очевидно не разбираха много: въжета, платна, навес срещу дъжда и морето. Сулани знаеше доста за сушенето и съхраняването на храната. Естеги знаеше дори повече. Съгласихме се да започнем да заделяме храната, която ни даваха и която можеше да се суши. Не можехме да я вземем направо от склада, понеже щяха да ни разкрият, но можехме да заделяме от собствените си порции. Естеги ни спомена за един неизползван и забравен килер, където можехме да я съхраняваме.
След като ме оставиха сама, седнах до прозореца и погледнах навън, към морето. Стаята ми имаше западно разположение, но ако притиснех лицето си до решетката, през ясни дни можех да зърна отблясък далеч на юг. През онази вечер вятърът духаше от юг и можех да усетя дъха на морето по кожата си.
„Скоро — прошепнах на морето и на детето в утробата си, — скоро.“
Чудех се коя от жените ще ни предаде. Тази мисъл не ме тревожеше. Такива са си хората: ненадеждни, нечестни. За разлика от животните. Животните не бяха нито добри, нито лоши — те просто бяха себе си.