— Моля, не искам да ви притеснявам.
Той се усмихна. Майка се поклони над ръкоделието си, а аз се поколебах със свитъка в ръка. Звучеше така, сякаш се закача с мен, както обикновено, но наистина ли би посмял да го направи в присъствието на майка ми? Той се настани на обичайната си възглавничка, кръстоса крака и ме погледна окуражително. Сърцето ми туптеше бясно, но само се намръщих, разгърнах Хаонг и продължих да чета.
Искан изслуша внимателно целия трети свитък и половината от четвъртия, преди да попита къде са останалите членове на семейството, възползвайки се от моментната пауза, понеже бях спряла да чета, за да отпия глътка студен чай. Оставих майка да отговори. Когато му каза, че Лехан е болна и е на легло, изучавах внимателно лицето му. Той попита любезно за състоянието й и дали може да помогне с нещо, но не можех да открия и проблясък на загриженост в очите или изражението на лицето му. Сърцето ми подскочи. Въпреки че лятната настинка не беше нещо, за което да се тревожиш.
Тогава Искан се обърна към мен.
— Значи предполагам, че утре ти и аз ще трябва да се забавляваме сами, Кабира-чо. С какво да се занимаваме?
Сведох глава и се престорих, че съм заета с навиването на свитъците.
— Кабира, би могла да покажеш извора на Искан-че. — Майка остави ръкоделието си.
— Извор? Не мисля, че си споменавала такъв, чо.
Никога не бях показвала извора на Искан. Не беше оаки — забранен, — но беше свещен. Всички области на Каренокой бяха изградени около свещено място: планина, река, езеро или — както беше в областта Ренка — извор.
— Нашият род са пазители на Анджи, свещения извор на Ренка — отговорих колебливо. Както и очаквах, Искан се захили развеселено.
— Чувал съм за Анджи. В приказките на дойката ми, които ми разказваше като малък.
— Изворът е напълно реален — казах възмутено.
— Не се съмнявам. — Искан се облегна назад, очевидно развеселен от реакцията ми. — Въпреки че са останали малцина, които биха го нарекли свещен.
— Старите вярвания почти са изчезнали в Каренокой — каза майка ми. — Но по много места традициите продължават да живеят. Моята свекърва пазеше грижливо и почиташе извора, както е прието открай време в семейството на мъжа ми. Тя предаде на най-голямата ми дъщеря задължението да продължи традицията.
Завъртях се неспокойно. Не ми се струваше правилно, че мама говори за това с външен човек, въпреки че нито изворът, нито ролята ми на пазителка бяха тайна. Макар че истинското знание, което майката на татко ми предаде, беше нещо, което никой освен мен не подозираше. Затова и можеха с такава лекота да подценяват значението на Анджи. Най-вече майка беше убедена, че баба бе заседнала в миналото, и се дразнеше, че отнема толкова много от времето ми с уроците си и с посещенията на извора, особено вечерно време. Беше неуместно. Мама беше практична жена. Тя разбираше това, което можеше да види и да докосне, и не отдаваше значение на нищо друго.
Тя не осъзнаваше, че голяма част от собственото й богатство и от това, което можеше да види и да докосне в собствения си дом, се дължеше на Анджи. Не осъзнаваше, че изворът влияе на урожая, здравето и късмета ни.
— За мен ще е огромна чест да посетя свещеното ти място — каза Искан и ми се поклони ниско. — Утре, на зазоряване?
Той знаеше, че сутрин ставам рано. Обмислих го. Луната нарастваше и оставаха само няколко вечери преди пълнолуние. Анджи беше силна и добра. Защо не? Може би щях да имам възможност да науча този арогантен мъж на малко смирение. Да го накарам да преглътне надменния си скептицизъм!
Захлопнах капака на кутията със свитъците.
— Както пожелаеш, че. — Усмихнах му се сладко и когато той повдигна вежди, осъзнах, че може би за пръв път ме виждаше да се усмихвам.
Срещнахме се на следваща сутрин на пътя, водещ към извора. Взех със себе си метлата, чаша за пиене, малко глинено гърне, пълно с вода, и Айкон, любимия прислужник на баща ни, защото не можех да бъда без придружител в компанията на мъж, който не ми беше роднина. Искан погледна в посока към Ареко — столицата можеше да се съзре в ранната утринна мъгла като трепкащ мираж от блестящи покриви и облаци пушек. Личеше си, че не го свърта на едно място. Беше принуден да си губи времето тук с мен, една стара мома, а можеше да е в двореца, в столицата, и… и да се занимава с това, което вършеше по принцип — каквото и да беше то. Да очарова красиви момичета, да лъска обувките на суверенния принц. Той никога не беше споменавал какви точно са задълженията му в двора, но весело намекваше, че е невероятно важна и високо ценена личност. Прехвърчах покрай него.