Но имах план. Правех нещо за себе си и за детето. Само това имаше значение. Да имаш нещо, за което да работиш. Рибката в корема ми размаха опашка.
Ние, съзаклятничките, се бяхме събрали в залата за къпане на приземния етаж, за да говорим необезпокоявани. Там нямаше никого, топлите и студените бани бяха празни и блестяха на светлината, излъчвана от лампите, но въпреки това се страхувах, че някой може да ни чуе.
— Трябва да се преборим за свободата си — прошепнах. — С оръжия.
Сулани изсумтя.
— Никоя от вас не знае как да си служи с оръжия. Освен това не притежаваме такива. Твърде опасно е. Твърде рисковано.
— Ти не си ли воин? — попитах я.
— Бях. Някога бях воин. — Тя ме изгледа мрачно. — Вие трите не знаете как да си служите с оръжия. — Естеги постави длан върху ръката й и й заговори с успокояващ тон. Както се приказва на тюлен, който се е оплел в рибарска мрежа. Дланта на Естеги остана за дълго върху жилестата й ръка. Погледнах към тях.
После извърнах поглед.
— Няма много пазачи — прошепнах. — Нощем има само двама. Някак си ще ги примамим вътре и ще ги ударим толкова силно, че да загубят съзнание. Нямаме нужда от оръжия за това.
— Но ако не успеем, веднага ще вдигнат целия дворец на крака — възрази Сулани.
— Ако заспят, бих могла да дойда откъм слугинските помещения и да открадна ключовете — каза Естеги. — Да отворя вратите, да пусна всички ви навън и да заключа след вас, така че никой да не се досети, че сте се събудили.
— Орсеола може да им даде сънища — прошепнах.
— Но не мога да ги накарам да заспят — отвърна Орсеола.
— Не, но можеш да им дадеш сънища, когато спят. Ако задремят на поста си. Преди нощта на бягството. Сънища, които им дават… — Замислих се за нещо, което би могло да ни помогне. — Сънища, които са толкова красиви, че да искат да се върнат в тях и да продължат да спят. Щом заспят, им дай толкова сладки сънища, че да не искат да се събудят, когато им вземаме ключовете и побягваме.
— Няма да проработи. Как можем да сме сигурни, че ще спят достатъчно дълбоко? Че въобще ще задремят? Не можем да чакаме нощ след нощ с надеждата, че това ще се случи.
Сулани се облегна внимателно на стената и направи гримаса. Мъжът отново я беше наранил сериозно. Естеги веднага скочи на крака, за да донесе възглавница и да настани по-удобно Сулани. След това взе едно от шишетата, които стояха в ниши, разположени около басейните, и изсипа малко от маслото с остра миризма в ръцете си. После започна да масажира стъпалата на Сулани. Сулани измърмори нещо в знак на протест, но я остави да продължи. Тогава Естеги проговори. Нещо, което не се случваше често.
— Мисля, че трябва да ги накараме да заспят. С питие. Гарай несъмнено би могла да спретне някаква отвара за нас.
— Не! — повиших глас. — Колкото повече сме, толкова по-лоши са шансовете ни.
— Бихме могли да изкопаем тунел! — предложи Сулани. — Оттук, от баните. Вечер тук няма жива душа и никой няма да види какво правим.
— Това ще отнеме години! — Вдигнах ръце от отчаяние. — Трябва да се махна от това място, преди да се роди детето ми.
Раздразнена, ги оставих и се върнах в стаята си. Беше грешка да приобщавам нови хора към плана си. Дори не можехме да постигнем съгласие по отношение на плана за бягство.
Един ден ни изведоха вкупом от двореца. Никой не ни предупреди какво щеше да се случи. След есента, когато Каренокой претърпя огромно поражение, ни даваха все по-малко информация за това, което се случваше извън Охадин. Мисля, че съпругата и Гарай знаеха. Но те рядко говореха с нас. Те излязоха първи, облечени в подплатени елеци и купища шалове. Орано вървеше до Кабира. И майката, и синът носеха яркобели одежди, символизиращи скръбта им за починалите синове. Естеги и другите слуги носеха чадъри, възглавнички и кошници с храна. Останалите вървяхме отзад. Излязохме в градината. Въздухът беше студен, а небето — ясно. Беше ранна зима. Първата ми в двореца. От зоопарка, разположен на югоизток, се разнесе ревът на непознато животно и крясъкът на чуждоземни птици. Прииска ми се да навестя животните, държани там. Да им даря мъничко утеха в пленническия им живот. Може би дори да ги освободя.
В южната част на градината, по периферията на езерото, беше издигната сцена, но засега беше празна. Пазачите ни поведоха към платформата, която беше отделена от външния свят посредством крещящо изрисувани паравани. Ние се настанихме върху възглавниците, поставени от слугите. До съпругата имаше огнен съд, а върху краката й бяха постлани животински кожи. Някои от децата хленчеха и майките им се опитваха да ги накарат да замълчат. Аз шмугнах ръце в ръкавите си, за да ги скрия от студения вятър, който духаше от северозападните планини.