Заоглеждахме се в очакване.
Жените на суверенния принц дойдоха с децата си. Съпругата на принца, белокоса старица, прегърбена от годините, пристигна в паланкин. Дъщерите и внучетата й се струпаха около нея, всички загърнати в скъпи животински кожи. Тогава се чу приглушена глъчка от другата страна на изрисувания параван, докато останалата част от придворните заемаха местата си. Сцената все още беше празна. Зачудих се дали ще се появи пътуваща театрална трупа, или може би музиканти. Изглежда, никой не знаеше какво ни очаква. Слугите разнасяха блюда с храна и горещо вино с мед. Взех една чаша и на нея стоплих студените си пръсти. Не бях изпитвала студ, откакто забременях, с изключение на пръстите ми. Орано и Кабира седяха пред мен. Не можех да чуя какво си приказват, но съпругата попита нещо сина си и той сви рамене. Скоро щеше да стане млад мъж. Зачудих се колко дълго ще му позволяват да се разхожда свободно из дайрахеси. Като единствения оцелял син на мъжа, той беше възприел нова роля. Със сигурност скоро щяха да го оженят.
Не че това ме засягаше по някакъв начин. Скоро щях да бъда далеч оттук.
Изведнъж мърморещата тълпа утихна. На сцената бяха изведени няколко мъже. Те бяха голи и гърбовете и краката им бяха разкървавени от удари с камшик. Веднага разбрах какво ще се случи. Не исках да съм там. Но пазачите обкръжиха платформата ни — нямаше как да избягам.
Мъжете бяха петима на брой. Единият от тях все още беше момче. Той не можеше да върви самостоятелно и трябваше да бъде завлечен на сцената от пазачите. Тези пазачи не приличаха на онези, които охраняваха дайрахеси. Те имаха шлемове и мечове. И не проявяваха никаква милост. Не след дълго на ръба на сцената бяха издигнати пет кола. Завързаха мъжете на тях. Момчето почти беше изгубило съзнание.
Мъжът се появи на сцената. Беше облечен в дълга синя подплатена пелерина и носеше високи черни ботуши, както и кожена шапка срещу студа. Той беше облечен безупречно и изглеждаше добре поддържан както винаги, но движенията му вече не бяха така овладени, както бях свикнала да ги виждам. Кръстосваше сцената, без да поглежда към мъжете, наредени зад него.
Говореше, но аз не се заслушвах в думите му. Не исках да чувам или да виждам. Въпреки това думите достигаха до мен. Предатели. Всички са срещу мен. Предадоха ни. Кръв по ръцете им. За мен няма тайни. Признаха.
Помислих си, че раните, които се виждат по телата на мъжете, могат да накарат абсолютно всеки да признае каквото и да било.
Наказание. Смърт. Хиляда малки смърти. Предупреждение за всички вас.
Орано изтръпна. Съпругата каза нещо, но той се изправи и тя се опита да го задържи. Той изглеждаше така, сякаш искаше да се втурне към сцената. Баща му погледна към него и направи гневен жест. Момчето бавно се отпусна до майка си.
Петима мъже с боядисани в бяло, гладко обръснати лица и глави се качиха на сцената. Мъжът се скри от погледите ни, вероятно се беше присъединил към останалите придворни. Боядисаните в бяло палачи носеха ножове с необичайно извити остриета. Преди да имам време да извърна поглед, те започнаха. По един палач за всеки затворник. С ножовете започнаха да изрязват месото от телата им. Парче по парче. Хиляда малки смърти.
Мъжете пищяха. Не силно. Тихи, объркани стенания. Един от тях проговори. Умоляваше за пощада и се кълнеше, че е невинен. Че не е направил нищо, абсолютно нищо.
Аз не гледах. Но не можех да заглуша писъците. Майките криеха най-малките си деца в шаловете си. По-големите бяха ококорили очи, пълни с ужас и удивление. Слугите разнасяха подноси със сладки и още подсладено вино. Аз бях забила поглед в чашата в ръцете си.
Цял ден стояхме там. Хиляда малки смърти отнемат доста време.
Понякога поглеждах към Кабира и Орано. Първоначално бяха тихи, но сетне съпругата започна да говори все по-настоятелно на сина си. Той само клатеше глава. Сред писъците на затворниците дочух няколко думи.
— Нима дори това не е достатъчно, за да проумееш истината?
— Татко никога няма да ме нарани. Никога! — Орано се беше изправил и се бе надвесил над майка си. Лицето му беше много бледо, а ръцете му трепереха. Той не гледаше към сцената.
— Ще го приеме като предателство — каза Кабира. Тя протегна ръце към Орано, но той се отдръпна.
— Грешиш! Аз съм единственият му наследник и не съм извършил престъпление. — Гласът му беше писклив. Звучеше така, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.