След известно време той отново се отпусна върху възглавниците до майка си.
— Не мога да загубя и теб. Ти си единственото, което ми остана. — Кабира се обърна към сина си. Тя плачеше. Никога досега не я бях виждала да изразява радост или тъга. Костеливите й ръце се опитаха да сграбчат тези на сина й. Но той отдръпна ръцете си и се обърна настрани. След малко тя свали ръката си. Сълзите продължаваха да се стичат по страните й. После тя придърпа един от шаловете върху главата си и вече не можех да видя лицето й.
Когато затихнаха стенанията и на последния от затворниците, вече се беше стъмнило. С кранчето на окото си видях как свалят мъжете от коловете. Мъжът отново се качи на сцената. Стоеше с високо вдигната глава. Очите му пламтяха.
— Справедливостта възтържествува! — провикна се той. — Онези, които предадоха принца и кралството си, получиха своето заслужено наказание! Нека да празнуваме. Музика!
Докато музикантите се качваха на сцената, все още хлъзгава от кръвта, жените и децата бяхме заведени обратно в златната си клетка.
Акулата яде, когато е гладна. Понякога убива повече, отколкото й е необходимо, но такъв й е инстинктът. Тя не измъчва ненужно плячката си. Казват, че природата е жестока, но никога не съм виждала в природата жестокост като тази, която зърнах през онзи ден в Охадин.
След екзекуциите много рядко ни позволяваха да излизаме в градината. Болезнената подозрителност на мъжа се засили и той увеличи броя на стражите около двореца. Бях планирала да избягаме, като прескочим стената, но скоро си дадох сметка, че това би било невъзможно. Мъжът искаше да знае къде се намираме във всеки един момент. Той подозираше, че заговори и опасности го дебнат зад всеки ъгъл. Зловонието на смърт и разруха все по-силно се усещаше около него. Очите му бяха станали почти изцяло черни, само с малко бяло около ирисите. Той все още ме посещаваше, въпреки че коремът ми беше започнал да расте. Сякаш отвратителните неща, които правеше с мен — които ми причиняваше, — му доставяха по-голямо удоволствие сега, когато бях бременна.
През един слънчев зимен ден отидох до малкото езерце в двора. Исках малко да съзерцавам небето и да подишам чист въздух.
Може би да помириша аромата на морето. Бях се затъжила за градината повече, отколкото предполагах.
Над мен кепенците на прозореца на спалнята на съпругата бяха отворени. Седнах на малката пейка до езерото и присвих очи срещу слънчевата светлина.
— Казала си му?
Гласът на жената се разнесе през отворените кепенци. Пронизителен и изплашен.
Орано й отговори:
— Да, майко. И ти сгреши. Той не ме отхвърли. — Гласът на момчето се извиси писклив от негодувание.
— Той ще ме накаже! В неговите очи все едно съм извършила държавна измяна! Ох, нима не разбираш нищо?
— Грешиш, майко — опита се да я успокои Орано. Но гласът му не беше спокоен, а пърхаше нагоре-надолу като лястовица. — Обясних му, че толкова си искала да го дариш с още един син, че не си разбирала последствията от действията си.
Съпругата не отговори.
— Той не ти е ядосан… поне не истински.
— Кълна се в душата на Лехан! Той ще ми отмъсти, но знае как да издебне подходящия момент за това. Толкова си заслепена от Анджи, че не можеш да видиш истинската същност на баща си, Есико.
Защо Кабира се обърна към сина си с момичешко име?
— Грешиш, майко! Аз не съм като него. И не обвинявай Анджи!
— Не, вината е моя, защото аз му показах извора. Аз му разкрих тайните й. А сега и ти като него обезумяваш от силата й!
— Не обезумявам — просъска Орано, или Есико. — И татко не ме е отхвърлил, така че осъзнай, че ти си тази, която греши!
— Можеш ли да продължиш да му бъдеш син? — В гласа на съпругата се чувстваше предизвикателство.
И двете трябваше да изчакаме за отговора.
— Поне за пред хората. За известно време. Но няма да излизам от покоите ни. Той беше… разстроен. Повече не мога да ходя при Анджи без него. — Орано изрече последната част колебливо. Полугласно.
— Поне едно добро нещо да излезе от всичко това.
— Анджи е част от мен! Нито ти, нито баща ми можете да ни разделите!
Затръшна се врата.
Чу се хълцане. Само едно.
Нищо друго не се чуваше. Изчаках малко. След това влязох вътре.
Орсеола намери Наондел една вечер по средата на зимата, когато студът и сухите северни ветрове фучаха из Охадин. Тя ме събуди посред нощ. Очите й блестяха.