— Намерих я!
— Къде? — Изправих се, готова веднага да се втурна натам.
— Собственост е на рибар в Шукурин. Мисля, че е готов да я продаде, ако цената го удовлетворява.
Корабът! Намерихме кораба! Спрях да мисля за това как щяхме да избягаме от дайрахеси. Вместо това ден и нощ ме измъчваха мисли за цената на кораба. Оценявах всичко в дайрахеси с очите си. Можеше ли да се открадне? Щеше ли да забележи някой? Можеше ли да се продаде? Кабира имаше зорки очи като морски орел. Орсеола ми разказа, че няколко години преди да дойда, едно момиче откраднало от дайрахеси — и следователно от мъжа. Естествено, тя била екзекутирана, а оттогава съпругата била много внимателна с описването на покъщнината. Парите за закупуването на Наондел бяха навсякъде около нас, даже надвишаваха цената многократно, но нямаше как да сложим ръка върху тях. Съпругата и Гарай притежаваха много накити, които им бяха подарени от мъжа, но аз и Сулани не разполагахме с почти нищо.
Мъжът отново потегли на поредната си експедиция. Той търсеше нещо. Естеги спомена, че го чула да казва, че се нуждае само от две неща: власт върху смъртта и наследник. Мен не ме беше грижа. Всичко беше по-спокойно, когато него го нямаше. Най-после намирах утеха и усамотение. Бях по-гладна от преди. Детето вътре в мен искаше своята порция. Но въпреки това продължавах да заделям толкова, колкото можехме да изсушим и да съхраним. Естеги отмъкваше някои дреболии от складовете. Припасите ни растяха бавно, но сигурно.
Това, което ни липсваше, бяха парите. И времето.
Все още не беше настъпила пролетта, но трябваше да избягаме по време на попътните ветрове в началото на лятото. Това бях решила. Тогава все още щях да нося детето в утробата си. Не ни оставаше много време.
— Не можем ли просто да вземем кораба? — прошепна Сулани една вечер в стаята на Орсеола, където бяхме започнали да се събираме. И бездруго Орсеола рядко спеше нощем.
— Сега се намира в Шукурин — отвърнах аз. — Дотам е двудневно пътуване, ако вървим пеша. Нямаме толкова много време. Само една нощ. Щом се развидели, пазачите и войниците му ще ни открият, преди да сме преполовили пътя. Но ако успеем да откараме Наондел надолу по реката в Амека, града на запад от Охадин, тогава ще можем да стигнем дотам преди зазоряване. А и не мисля, че ще ни търсят по реката.
— Не искам да крада — каза Естеги. — Братовчед ми може да занесе парите в Шукурин и да откара кораба в Амека.
— Да откраднеш кораб е рисковано занятие. Може да е там, може и да не е. Може да е заключен с верига. Някой може да ни разкрие и да тръгне да ни преследва. — Сулани въздъхна. — Ох, добре. Значи трябва да го купим. Но няма как да съберем толкова много пари.
— Мога да продам накитите си. — Орсеола лежеше по гръб на леглото си и се беше вторачила в капаните за сънища, които се въртяха бавно на конците си.
— Какви накити? — Никога не я бях виждала да носи нещо друго освен капани за сънища.
— Онези, които принцът ми даде в знак на благодарност. За сънищата, които изтъках. — Тя се търкулна по корем и извади кутия за бижута изпод леглото си. Естеги, Сулани и аз се наклонихме напред. Когато Орсеола вдигна капака, и трите ахнахме. Кутията беше пълна със сребърни и златни верижки за коса, гривни за ръце, пръстени, верижки за глезени и много други украшения. Всичко беше от сребро или от злато и обсипано с много скъпоценни камъни.
— Не можа ли да го споменеш по-рано? — Гласът на Сулани беше тих и заплашителен.
— Мъртви метални неща. — Орсеола сви рамене. — Бях забравила, че ги притежавам.
Отсъствието на мъжа улесни Естеги в продаването на накитите. Тя не беше продавачка, не знаеше как да се пазари. Никога досега не беше посещавала пазарите извън стените на двореца. Беше измамена. Но все пак изкарахме достатъчно пари за Наондел. Не посмяхме да продадем всичко, понеже толкова скъпи бижута привличаха зорки погледи и много въпроси. Но една гривна за глезен и няколко верижки за коса бяха напълно достатъчно, за да се закупи старо рибарско корабче. След това изпратихме Естеги да помоли братовчед си да купи кораба от рибаря и да го откара в Амека. Вечерта, когато Естеги ми прошепна, че е изпълнила успешно задачата си, беше най-щастливата в живота ми, откакто бях напуснала малката хоросанова къщичка на родителите ми, разположена до морето.
Бях започнала да натежавам и ми беше все по-трудно да се придвижвам. Знаех, че нямаме време за губене. Детето не биваше да се роди в Охадин. Наондел беше нашето спасение. Свободата беше близо. Но тогава Йона дойде в дайрахеси. Пристигането й промени всичко.