Йона
Аз, Даера, записвам този разказ от името на Йона, понеже тя вече не може да го направи собственоръчно. Това е историята на Йона от времето преди да пристигне в Охадин.
Островът ухаеше на мед. Ароматът достигна Йона много преди да различи ясно острова през маранята. Тя беше изненадана. Бяха я подготвили за какво ли не, но никога не си беше представяла, че островът ще има собствен аромат. Щом лодката наближи сушата, произходът на аромата намери своето обяснение. Черните скали бяха обсипани с деликатни цветя. В далечината островът изглеждаше суров и негостоприемен. Състоеше се от скали, наподобяващи наклонени люспи на гигантски гущер с остри като нож ръбове. Но между тези люспи растяха малки жилави цветя в най-различни цветове — розово, жълто, бяло и лилаво. Те бяха източникът на аромата, който я посрещна. Тя го прие като добра поличба.
Съблече се, преди да стъпи на брега, както я беше научила Алинда. Гребецът седеше с гръб към нея. Ако се обърнеше, можеше да получи смъртно наказание. Но той въобще не я притесняваше. Дали беше стар, или млад? Рус или тъмнокос? Грозен или хубав? Нямаше значение. Докато събличаше палтото и пантофките си със златна бродерия, копринената рокля и бельото си, мислите й не бяха заети от погледа на някой мъж.
Бризът беше топъл и мек и докосваше кожата й като най-тънката коприна — за нея той беше напълно достатъчно облекло. С един скок слезе от лодката и почука по дросела, за да сигнализира на гребеца. Тя не погледна назад, когато чу плясъка на греблата. Нямаше нужда да вижда как лодката става все по-малка и изчезва в далечината. Знаеше какво се случва. Знаеше, че гребецът се отдалечава и никога няма да се върне. Тя се интересуваше само от това, което й предстоеше.
Островът беше голям колкото просторно пасище и закръглен като малък хълм, където не растяха дървета или храсти. На най-високата му точка се издигаше малък храм. Небето беше яркосиньо и държеше острова в нежните си обятия. „Алинда беше права — помисли си Йона. — Наистина е прекрасно.“ Тя постоя известно време с крака, потопени в студената вода, чувствайки как камъчетата се търкалят под стъпалата й. В онзи момент не би искала да бъде никъде другаде на земята. Беше удивително усещане. Да знаеш, че си на правилното място.
Бавно се запъти към храма. Искаше да удължи всеки миг. Морските грабители прехвърчаха около нея като сребристи мълнии. Въздухът беше изпълнен с пискливите им крясъци. Виеха гнезда върху покрива на храма, както са правили от стотици години насам. През вековете бяха виждали много момичета като нея да идват на острова, обсебени от мисията си. Птиците не бяха виждали никоя от тях да го напуска.
Йона щеше да бъде първата.
Камъните разраняваха краката й, но тя не обръщаше внимание на това неудобство. Помисли си, че скоро болката няма да има значение, и това я изпълни с толкова силна радост, че се замая. Не можеше да повярва, че е получила този дар! Покрай нея прехвърча пеперуда с лимоненожълти криле, чиито краища бяха черни като тъгата. Тя се изненада да я види толкова далеч от континента, но после си даде сметка, че цветята хранят нея и събратята й, които на свой ред се превръщат в храна за птиците, наторяващи цветята с изпражненията си. Съвършеният кръговрат на живота и смъртта. Още една добра поличба. Никога не беше усещала тъй дълбоко присъствието на кръговрата. Никога не беше срещала такова чувство на святост.
Тя се изкачи на последното от стъпалата, водещи към храма, който очакваше нея и само нея. Той беше малък и сив, изграден от камък, наподобяващ черните островни скали. За онези, които не знаеха за съществуването му, щеше да бъде лесно да го подминат. Това беше умишлено. Тук идваха само посветените и помазаните. На земята около храма имаше кръг от бели късчета, който — според вярванията на народа на Йона — символизираше неразривен защитен пръстен около сърцето. Бяха й разказвали за кръга, но беше напълно различно да го види със собствените си очи. По гърба й полази тръпка, докато внимателно прескачаше белите парченца и се приближаваше до храма.
Вратата беше боядисана в бледосиньо като яйчена черупка, но боята се беше излющила и под нея се показваше голото сиво дърво. Тя сбърчи чело, удивена и ядосана, че разрухата е била допусната в това свещено място. Пое си дълбоко въздух и пристъпи вътре.
Вътрешността на храма представляваше малка гола стая. В единия ъгъл имаше маса с малък олтар, облечен в кадифе, върху който бяха положени атамето, камъкът и хлябът под формата на няколко сухи житни класа. Два прозореца, по един от двете страни на сградата, пускаха светлина през стъклата си, които обаче бяха толкова мръсни и покрити с петна от мухи, че беше трудно да се види каквото и да било през тях. Подът беше гол. Нямаше нито следа от предходните помазани.