Йона беше очаквала нещо различно. Нещо… повече. Спомни си за храма в родината си, с всичките му величествени стаи и зали. Всичкото злато, коприната, резбованото червено дърво, уханието на тамян и скъпи масла. Восъчни свещи във всяка стая. И резиденцията на Алинда. Дори помещението, където приемаше поклонници, имаше под, застлан със сини и златни дебели рогозки, и беше украсено със стенописи, изобразяващи Вечния кръговрат. Един от тях изобразяваше този остров, с храма, издигащ се на най-високата му точка, и кърваво море, чиито разпенени вълни се разбиват в скалите.
Йона се замисли, че художникът беше забравил за цветята.
Тя влезе вътре. Подът беше студен под стъпалата й. Пристъпи към масата олтар и докосна житните класове. Те се разпаднаха. Сигурно са били много стари. Острието на атамето беше притъпено. Само камъкът изглеждаше както винаги, сив и гладък, обкръжен от светла ивица, прорязана от още по-светъл кръг в средата му. В храма в родината й камъните се полираха, докато не станат съвършено равни и гладки, и често се мажеха с масла, докато не заблестят. Беше очевидно, че единственото полиране, което този камък е получил, е от самия океан. Но тя си помисли предизвикателно, че е по-хубав от всички камъни в родния й храм, защото е неподправен и истински.
Там също ухаеше на мед. Не виждаше никакви следи от предишната помазана. Йона отново излезе навън, знаейки, че най-важната задача й предстои. Слънцето сияеше високо на небето и стопляше шията и гърба й, докато търсеше сред скалите покрай брега. Първоначално обиколи целия остров, съсредоточавайки се върху скалистите пукнатини покрай бреговата линия. След това разшири търсенето си и навлезе в плитките води около острова. Водата беше тюркоазена и бистра, нямаше водорасли и въпреки че можеше да види надалеч, не намери нищо друго освен морски таралежи и миди. Щом се свечери и слънцето потъна в розови, лилави и златисти ивици, тя все още беше с празни ръце.
С тъмнината дойде и студът. Но тя вече беше отвъд студа и болката. Така я бяха научили. Влезе в храма и легна на пода. Той беше леденостуден. Опита се да чуе гласа на Алинда вътре в себе си. Какво би я посъветвала сега? „Това е свещено място. Не е място за тялото, а за ума. Мисли, Йона. Какво се изисква от теб?“
Веднага получи прозрение и съзнанието й се избистри. Надигна се и започна да се моли.
Така премина първата й нощ.
Изгревът беше величествен. Крайниците й се бяха вкочанили след студената и неудобна нощ, но щом зърна слънчевия изгрев, как денят отново победи нощта, надеждата и топлината се възродиха вътре в нея. Веднага възобнови търсенето си. Внимателно, без да стъпва върху нито един морски таралеж, тя нагази във водата, докато не стигна до по-дълбоката част, където можеше да започне да плува. Това беше едно от първите неща, които трябваше да научи като помазана; да плува, и то именно с тази цел. Водите около полуостров Матели бяха топли, а морското дъно — покрито с пясък. Алинда я държеше за корема и й говореше с нежен, копринен глас. Толкова беше горда с Йона, когато за пръв път загреба самостоятелно. Йона също се гордееше със себе си. След това се възползваше от всяка възможност да плува и да се гмурка. Както се възползваше от всяка възможност, за да упражнява всички умения, които трябваше да притежава помазаната.
Колко странно, че най-после беше тук. На мястото, върху което се беше съсредоточило цялото й обучение. За което я бяха подготвяли през последните десет години от живота й. Това беше краят.
Тя се гмурна. Морето я обгърна и заглуши всички звуци. Отвори очи.
Водата беше по-бистра от тази в Матели. Можеше да види дъното. Малки рибки улавяха светлината, докато плуваха край нея. Очите й пареха от солената вода, но тя се насили да ги държи отворени. Огледа дъното. Камъни, пясък, скали, морски таралежи. Как щеше да намери това, което търсеше?
Това беше мисията й. Провалът беше немислим. Отправи молитва — не от тези на Алинда, а нейна собствена молитва, изпълнена с истинско чувство, а не върволица от заучени думи. След това изплува, за да си поеме въздух, и отново се гмурна. Търсейки, разузнавайки. Камъни, пясък, морски таралежи, риби. Изплува, за да си поеме въздух. Продължи, загребвано след загребвано.
Бял отблясък в пукнатина в скалите привлече погледа й. Когато трябваше да изплува за въздух, въобще не отвори очите си над водната повърхност, за да не я заслепи слънцето. Отново се гмурна. Отвори очи. Там, в новообразувана пукнатина между скалите, блестеше нещо бяло. Тя заплува натам и протегна ръце. Черепът беше заседнал здраво в пукнатината и трябваше да го издърпа. Скалистите ръбове бяха остри и раздраха китката й. Не изпита болка, но видя как червената й кръв се просмуква през празните очни ябълки на черепа.